Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
— Трябва да намеря добро обяснение — каза Мери и посочи към купищата книги, които Джоан бе свалила от полиците. — Струва ми се, че създадохме нещо напълно ново.
Въпреки алхимичните забавления не бях забравила и за вещерските си дела. Тъчах отново и отново моята невидима сива пелерина и всеки път го правех все по-бързо, а крайният резултат ставаше по-добър и по-ефективен. Марджъри обеща, че скоро ще мога да обличам магиите си в думи, за да могат и други вещици да ги правят.
Няколко дни по-късно се върнах пеша от Сейнт Джеймс Гарликхайт, изкачих стълбите към дома ни в «Еленът и короната» и както всеки път развалих прикриващата магия. Ани беше в далечния край на двора, за да вземе чисто спално бельо от перачките. Джак беше с Пиер и Матю. Почудих се какво ли е сготвила Франсоаз за вечеря. Умирах от глад.
— Ако някой не ме нахрани в следващите пет минути, ще закрещя. — След тези мои думи, които произнесох, докато прекрачвах прага и развързвах връзките на твърдия си бродиран нагръдник, се чу звук от разпилени по пода игли. Хвърлих свалената част от дрехата си на масата. Пръстите ми се протегнаха да разхлабят връзките на корсажа ми.
Откъм огнището долетя тихо покашляне. Завъртях се и прикрих гърдите си.
— Боя се, че викането няма да ви свърши почти никаква работа. — Глас, дрезгав като стържещ по стъкло пясък, идваше от дълбините на креслото край огнището. — Пратих прислужницата ви за вино, а старите ми крака не могат да се движат толкова бързо, че да ви услужа.
Бавно заобиколих креслото. Непознатият в дома ми вдигна сивите си вежди и очите му светнаха, като видя колко съм разголена. Намръщих се при дръзкия му поглед.
— Кой сте ви? — Мъжът не беше демон, магьосник или вампир, а най-обикновен сбръчкан старец.
— Мисля, че съпругът ви и приятелите му ме наричат Старата лисица. Освен това, Бог да ми е на помощ, аз съм и ковчежникът на кралицата. — Най-лукавият човек в Англия и със сигурност най-безмилостният. Замълча, докато разбера какво ми казва. Милото му изражение не успя да смекчи остротата в погледа му.
Във всекидневната ми седеше Уилям Сесил. Бях прекалено слисана, за да направя подходящ реверанс, само го зяпах.
— Виждам, че донякъде съм ви познат. Учуден съм, че репутацията ми е стигнала толкова далеч, защото не само на мен ми е ясно, че вие не сте оттук. — Когато отворих уста, за да отговоря, Сесил вдигна ръка. — Най-добре да не споделяте прекалено много с мен, госпожо.
— Какво мога да направя за вас, сър Уилям? — Чувствах се като ученичка, пратена в директорския кабинет.
— Репутацията ми е стигнала до вас преди мен, но не и титлата ми. Vanitatis vanitatum, omnis vanitas[71] — каза сухо Сесил. — Сега ме наричат лорд Бъргли, госпожо Ройдън. Кралицата е щедра господарка.
Тихичко изругах. Никога не бях изпитвала интерес към датите, на които аристократите са се изкачвали на по-високи стъпала в йерархията и привилегиите. Когато ми се налагаше, правех справка. И ето че обидих шефа на Матю. Реших да изкупя вината си, като го полаская на латински.
— Honor virtutis praemium — промърморих, като се опитвах да си събера ума. Оценката е награда за добродетелта. Един от съседите ми в Оксфорд бе завършил училището «Арнолд». Играеше ръгби и празнуваше победите на отбора си, като крещеше с всички сили точно тази фраза за радост на съотборниците си.
— А, мотото на Шърли. Да не би да сте член на това семейство? — Лорд Бъргли сплете пръсти пред себе си и ме изгледа с огромен интерес. — Те са известни със склонността си към скитничество.
— Не — отвърнах. — Аз съм Бишъп[72]… не истински епископ. — Лорд Бъргли наклони глава, за да покаже без думи, че ме е разбрал. Изпитвах абсурдното желание да разголя душата си пред този човек. Или да тичам с всички сили колкото се може по-далече от него.
— Нейно Величество приема свещениците да са женени, но жена-епископ, слава богу, все още не е в границите на въображението ѝ.
— Да. Не. Мога ли да направя нещо за вас, милорд? — попитах и в гласа ми се прокрадна унизителна нотка на отчаяние. Стиснах зъби.
— Мисля, че не, госпожо Ройдън. Но може би аз мога да направя нещо за вас. Съветвам ви да се върнете в Удсток. Незабавно.
— Защо, милорд? — Усетих лек страх.
— Защото е зима и кралицата в момента не е достатъчно заета. — Бъргли погледна лявата ми ръка. — И сте омъжена за господин Ройдън. Нейно Величество е щедра, но не одобрява любимците ѝ да се женят без нейно разрешение.