Фантом
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #9
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 978-954-357-279-3
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Фантом». Краткое содержание книги:
Преследван от призраците на дългогодишния полицейски опит, Хари отново избягва към Хонконг, като този път вярва, че ще остане там завинаги. Но се случва немислимото. Синът на единствената жена, която е обичал, е арестуван за убийство. Олег — отгледан от Хари, но и изоставен от него, се е забъркал с наркотици. Сега противоречивият инспектор трябва да се върне в Норвегия, за да докаже, че Олег не е убиец. Полицията отказва да го върне на служба и Хуле е принуден да навлезе сам в света на най-съсипващия наркотик, попадал някога на улиците на Осло.
А истината, толкова важна за Хари и Олег, се крие в налудничавия лабиринт на миналото…
Минавайки между надгробните плочи, по една от тях свещеникът зърна бели петна, проблясващи под лунната светлина. Някой сякаш бе написал нещо с тебешир и после го бе изтрил. На плочата беше гравирано името на Аскил Кето̀ Рюд. Известен и като Аскил Острото ухо. От незапомнени времена правото да ползваш гроб изтича след едно поколение, освен ако не се заплати такса — привилегия, запазена за богатите. По неясни причини гробът на голтака Аскил Кето̀ Рюд обаче си стоеше непокътнат. Години след изтичане на законовия срок служителите от гробищния парк предоставиха на наследниците му право на безвъзмездно ползване. Вероятно се бяха надявали гробът му да се превърне в атракция за туристи с ексцентрични интереси. Понеже близките на покойника явно са нямали пари, плочата беше съвсем малка и — защото каменоделците таксуваха на изсечена буква — изписана само с инициали пред фамилното му име и годините на раждане и смърт. Без конкретни дати, без допълнителни надписи. Един антиквар дори беше изказал предположението, че истинската фамилия на Аскил е била Рюде, но роднините му решили да спестят пари дори от там. Около покойника някога витаела и легендата, че призракът му броди из Квадратурата. Но с годините и тези слухове утихнаха, хората забравиха за Аскил Острото ухо и го оставиха — буквално — да почива в мир.
Докато затваряше портата на гробището, от тъмнината до зида изплува сянка. Свещеникът се вцепени.
— Смилете се — обади се дрезгав глас.
Към свещеника се протегна голяма длан.
Божият служител се вгледа в лицето под шапката. Лице на старец, набраздено от множество дълбоки бръчки, с едър нос, големи уши и изненадващо чисти, сини, невинни очи. Свещеникът пусна монета от двайсет крони в шепата на клетника и тръгна към къщи. Невинни очи, замисли се той. Непокварените сини очи на новородено, което още не се нуждае от опрощение на греховете си. Утре непременно ще включи тези размисли в проповедта си.
Разказът ми върви към своя край, татко.
Седя, а Олег се е надвесил над мен. Стиска „Одеса“-та с две ръце като увиснал над пропаст, вкопчил се в спасителен клон.
— Къде е тя? Къде е Ирене? Кажи ми или… или… — крещеше в изстъпление той.
— Или какво, дрОгарче? Няма да стреляш, Олег. Не го носиш в себе си. Ти си от добрите. Успокой се и ще си поделим дозата. Става ли?
— Не! Първо ми кажи къде е Ирене!
— И ще ми отстъпиш цялата доза?
— Половината. Нямам повече виолин.
— Дадено. Но първо свали пистолета.
Идиотът ме послуша. За толкова време не бе поумнял и на йота! Остана си същият наивник, когото заговорих след концерта на „Джудас Прийст “. Наведе се и остави странния пистолет на пода. Селекторът беше настроен на „А“ — автоматична стрелба. Лек натиск върху спусъка и…
— Къде е тя? — настоя да разбере той и се изправи.
Понеже проклетото дуло вече не сочеше към мен, усетих как ме обзема гняв. Олег ме беше заплашил — точно като приемния ми баща. А ако има нещо, което да ме извади от кожата ми, то това са заплахите. Вместо да му замажа очите, че Ирене е постъпила в клиника за наркомани в Дания и ѝ е забранено да се свързва с приятели, които биха провалили терапията ѝ, и тем подобни глупости, аз забих нож в раната и го завъртях. Просто не се стърпях. Във вените ми тече покварена кръв, татко, затова си трай. Е, доколкото е останала кръв във вените ми, защото по-голямата част вече изтече по кухненския под.
Така или иначе, какъвто съм идиот, бръкнах в раната на Олег.
— Продадох я — изтърсих аз. — За няколко грама виолин.
— Какво?
— Продадох я на един немец на Централната гара. Не знам нито как се казва, нито къде живее. Май в Мюнхен. Сега сигурно си седи в баварския си апартамент в компанията на свои приятел, а Ирене им духа с малката си устичка и е толкова друсана, че не знае дори чий кур е налапала, защото може да мисли само за любимия си…
Олег зяпна. Мигаше ли, мигаше с глупаво изражение като онзи път, когато ми даде петстотин кинта пред заведението за дюнери. Разперих ръце като фокусник:
— … виолин!
Олег продължаваше да мига, шокиран до краен предел. Дори не реагира, когато се хвърлих към пистолета.
Така си помислих в началото.
Защото бях забравил нещо.