Стопанка
- Автор: Унсет Сигрид
- Серия: Kristin Lavransdatter #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-217-5
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стопанка». Краткое содержание книги:
Симон наведе глава, пламнал от изпепеляващ срам, но намери сили да признае тихо и непоколебимо:
— Да, тя беше сгодена за мен.
Двамата мъже не посмяха да се погледнат. Ерлинг Видкюнсьон хвърли последната топка от мъх и тръгна под дъжда. Симон остана на мястото си, а спътникът му навлезе в мъглата, но се спря. Обърна се и му махна нетърпеливо да го последва.
На връщане отново не размениха дума. Почти стигнаха до имението, когато Ерлинг наруши мълчанието:
— Ще го направя, Симон Андресьон. Почакайте до утре и ще тръгнем четиримата.
Симон го погледна с изкривено от срам и болка лице. Понечи да му благодари, но не успя. Прехапа силно долната си устна, за да прикрие треперенето на брадичката си.
На влизане в къщата Ерлинг Видкюнсьон уж случайно докосна рамото на Симон. И двамата знаеха, че погледите им не бива да се срещат.
На следващия ден, докато се приготвяха за пътуването, Стиг Хоконсьон настоя най-сетне да даде чисти дрехи на Симон, защото гостът не си бе донесъл. Симон огледа облеклото си. Слугата му се постара да изтупа и изчетка дрехите му, но ездата в калта си беше казала думата. Симон се плесна по бедрата:
— Стиг, прекалено дебел съм за твоите дрехи. А и няма да присъствам на празненството…
Ерлинг Видкюнсьон стоеше с крак върху пейката, докато Бярне му слагаше позлатената шпора. Рицарят явно не бе в настроение да допуска слугите близо до себе си. Разсмя се някак ядосано:
— На Симон Андресьон няма да му навреди, ако му проличи колко самоотвержено се е борил за спасението на баджанака си и как още от пътя ни е засипал със смелите си и умни думи. Стиг, този наш някогашен роднина никак не си поплюва, а? Само от едно се боя: няма да усети кога е редно да спре.
Лицето на Симон се обля в гъста червенина, ала той замълча. След вчерашния разговор в поведението на Ерлинг към него се долавяше необяснима доброта, която се прокрадваше сякаш против волята на рицаря сред язвителните му злобни забележки, и непоколебима решимост да доведе мисията си до край, след като вече се бе заел с нея.
И така, Ерлинг Видкюнсьон, синът му и Стиг потеглиха от „Манвик“, придружени от десетима въоръжени слуги в красиви одежди. Симон водеше само един слуга и си помисли, че вероятно е редно да се яви пред краля с по-знатна свита и въоръжение: господарят на „Формо“ не биваше да язди след някогашните си роднини като беден стопанин, който ги е помолил за помощ в безсилието си. Всъщност на Симон му беше все едно. Чувстваше се безкрайно изморен и съсипан от снощната си постъпка и вече нехаеше за изхода на събитията.
Симон винаги даваше вид, че не вярва на грозните слухове за крал Магнюс. Не се правеше на светец — и той като повечето мъже нямаше нищо против някоя груба шега в компания. Когато обаче хората се събираха на група и започваха шепнешком да одумват тъмни и тайни грехове, Симон кипваше от възмущение. Не смяташе, че му подхожда да вярва и да се вслушва в подобни клевети, щом се нарича приближен на краля.
Въпреки всичко остана изненадан от младия владетел. Помнеше Магнюс Айриксьон като дете и очакваше да забележи във външността му нещо женствено, лепкаво или нездраво. Пред очите на Симон обаче се изправи забележително красив млад мъж, който въпреки младостта и крехката си физика притежаваше мъжествена и величествена осанка.
Кралят беше облечен в светлосиня туника на зелени петна, която се диплеше до земята, елегантно пристегната в кръста с позлатен колан. Тежката дреха не хвърляше сянка върху високата снажна фигура на краля и не затрудняваше съвършено изящните му движения. Гладка руса коса увенчаваше изваяната му глава. Само върховете на кичурите бяха изкусно подвити и леките къдрици се спускаха по широката му оголена шия. Чертите на лицето му бяха фини и красиви, цветът на кожата — свеж, бузите — румени, с лек слънчев загар, очите — ясни, погледът — открит. Кралят поздрави поданиците си с учтив жест и дружелюбна мекота. После сложи ръка върху рамото на Ерлинг Видюонсьон и го отведе няколко крачки встрани, за да му благодари за посещението.