Договорът „Паганини“ [bg]

Аксел Рисен чувства шевовете да опъват шията, когато слиза от таксито и прекрачва последните метри към „Брахегатан“. Асфалтът е сив, почти бял на струящата слънчева светлина. В мига, в който слага ръка на дръжката на портата, външната врата се отваря. Роберт е стоял и чакал на прозореца.

— Какво ти се е случило? — пита той и поклаща глава. — Говорих с Юна Лина и той ми разказа отчасти, ужасна работа…

— Много добре знаеш, че по-големият ти брат не се дава току-така — усмихва се Аксел.

Прегръщат се силно и тръгват към къщата.

— Сервирали сме в градината — казва Роберт.

— Как е сърцето? Все още ли не е спряло? — пита Аксел и следва брат си през вратата.

— Имах, всъщност, час за операция следващата седмица — отвръща Роберт.

— Не знаех — казва Аксел и чувства как тръпки го полазват.

— За да ми сложат пейсмейкър, мисля, че не съм ти казвал…

— Операция?

— Но все пак я отложиха.

Аксел гледа брат си и има чувството, че душата му се лута в тъмнината. Разбира, че Рафаел е записал операцията, че е било предварително решено да завърши трагично, че Роберт е трябвало да умре на операционната маса и да дари черния си дроб на него.

Налага се да спре в коридора и да се успокои, преди да продължи навътре. Лицето му пламва, плач напира в гърлото.

— Идваш ли? — внимателно го пита Роберт.

Аксел си поема дъх, преди да последва по-малкия си брат навътре в жилището и в градината в задния двор. Върху мраморната настилка в сянката под голямото дърво е сервирана маса.

Тръгва към Анет, когато Роберт го хваща за ръката и го задържа.

— Играехме заедно като деца — казва той сериозно. — Защо спряхме да разговаряме? Как стана така?

Аксел поглежда учуден брат си, бръчките в ъглите на очите, рошавата коса около плешивото теме.

— В живота се случват неща, които…

— Чакай… не исках да го кажа по телефона — прекъсва го Роберт.

— Какво?

— Бевърли каза, че ти се смяташ за виновен за смъртта на Грета, но аз…

— Не искам да говоря за това — рязко го прекъсва Аксел.

— Трябва — продължава Роберт. — Бях на конкурса, чух всичко, чух Грета и баща й да разговарят, тя плачеше през цялото време, беше свирила лошо и баща й беше ужасно възмутен…

Аксел се освобождава от ръката на брат си.

— Вече знам всичко, което…

— Остави ме да довърша — настоява Роберт.

— Добре.

— Аксел… само да беше казал нещо, ако знаех, че си си мислил, че Грета е умряла заради теб. Чух баща й. Грешката бе негова, само негова… имаха страшна разправия, чух го да казва ужасни неща, че го е изложила, че повече не може да бъде негова дъщеря. Трябвало да напусне дома му, училището и да се премести при дрогираната си майка в Мура.