Рубинът

Спомените й се избистряха със светкавична бързина. Един образ следваше друга. Барет леко притвори очи, опитвайки се да се съсредоточи. В един момент лудо и се прииска да се изсмее, да отметне главата си назад и да избухне в смях… После дойдоха сълзите.

— Аз… Аз чувствах, че е така, но…

Тя успя да сподави вълнението си и запази самообладание.

— Сигурно и той то е знаел. Сигурно това е било в основата на плановете му, на ходовете, които е замислил. Когато по-късно Ръксли дойде при мен — в онази воняща каюта — лицето му сякаш светеше от вътрешен огън. Корабът бе спрял на Кучешкия остров. Този ден разбрах, че нещо му има. Преди само бях подозирала… — Барет нервно си пое дъх. — Няколко пъти, разбира се, се бях питала…

— Беше се питала какво!

Барет сви рамене.

— Бях се питала кой си ти всъщност. Ръксли се беше досетил, че ще дойдеш на търга, но дори и той не подозираше, че си способен да паднеш толкова ниско и да се маскираш като индиец пред половината лондонски елит.

— Повече от половината, бих казал — поправи и хладно Пейгън.

Очите на Барет потъмняха.

— Предполагам, че много малко са нещата, които не би се осмелил да направиш, за да постигнеш целта си. Права ли съм?

Пръстите му се впиха дълбоко в меката, млечнобяла кожа на раменете й. Барет се сви от болка. Утре на това място щяха да избият сини петна. Колко ли синини бе имала но тялото си до този момент?…

Тези белези обаче бяха желани от нея. Тя ги посрещна с някаква своенравна увереност, че по този начин би възтържествувала над него. Още повече, искаше когато си тръгне, да има по тялото си негови следи.

Да, Барет трябваше да се махне от Уиндхевън. Колкото е възможно по-скоро. Тук опасността бе много по-голяма, отколкото Пейгън предполагаше. Нейното присъствие тук само би влошило нещата.

Погледът й се прехвърли върху полковника. Той със сигурност би й помогнал.

Пейгън преглътна ругатнята си и я пусна. После бесен отиде до бюфета и отново взе бутилката.

Той си наля чашата до горе и я изпи на един дъх. Чак тогава се обърна. Лицето му бе жестоко.

— Абсолютно си права, Angrezi. Остава ми съвсем малко, за да я постигна. Но продължавай, моля те!

Хедли се опита да изрази неодобрението си.

— Не виждам защо е необходимо да я караш да продължава, Деверил. След всичко, което е преживяла по-добре да я оставим да…

Пейгън присви очи.

— Но мисис Ръксли изглежда има настроение за разговор. Кои сме ние, че да й отнемаме това удоволствие? Разкажи ни още, Синамон — разкажи ни най-вече за прекрасната си сватба. Тя не беше обявена във вестниците — за това поне съм сигурен.