Роуз Мадър
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #35
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Роуз Мадър». Краткое содержание книги:
За да оцелее, Роузи трябва да проникне във въображаемия свят на една картина и да се превърне в необикновената Роуз Мадър…
В отсрещния край на стаята забеляза отворена врата, през която се виждаше затвореният капак на тоалетна. Хвърли се към банята и надникна вътре. Нямаше никого. Освен ако…
Измъкна пистолета и изпрати два изстрела в завесата — насред цветните мотиви се ококориха две любопитни черни дупки. Събра я настрани. Ваната беше празна. Куршумите бяха избили няколко фаянсови плочки — други щети нямаше. Може би така бе по-добре. Все пак не искаше да я застреля.
Да, но къде ли е изчезнала?
Норман се втурна обратно в стаята, отпусна се на колене (дори не усети, че потръпна от болка) и затършува с дулото на пистолета под леглото. Нищо. От яд удари с юмрук по пода.
Запъти се към прозореца, макар да виждаше, че е затворен, но нямаше друга възможност… или поне така смяташе, докато забеляза светлината — ярко сияние, подобно на лунна светлина — което струеше от друга отворена врата, която бе подминал, като влетя в стаята.
„Лунна светлина ли? Да не мислиш, че това е лунна светлина. Луд ли си, Норми? Не знам дали си спомняш, но навън има мъгла, синко. Мъгла. А дори това да е най-лунната нощ в цялото столетие, тази врата води към дрешника. Това е най-обикновен дрешник на втория етаж.“
Може и така да е, но Норман бе стигнал до извода, че тоя малък обарвач и духач с мазна коса, дето вечно вонеше на пот и му се пишеше за баща, не винаги е прав. Той много добре знаеше, че не е твърде логично от отворената врата на дрешник на втория етаж да струи лунна светлина… но това виждаха очите му.
Размахвайки пистолета, се запъти към дрешника и застана насред сиянието. Взря се през отворите за очите (всъщност колкото и да е странно, му се струваше, че и двете му очи гледат през една дупка) и заоглежда малкото помещение.
На голите стени, облицовани с ламперия, бяха заковани куки, а на поставения по дължината на стаичката метален лост висяха празни закачалки, но задната стена бе изчезнала. На нейно място се извисяваше облян в лунна светлина хълм, обраснал с високи треви. Дори виждаше светулките, които тъчаха странни светли нишки в тъмните дървета встрани. По нощното небе препускаха облаци, които приличаха на фенери на светлия лунен диск — беше почти пълнолуние. В подножието на хълма се виждаше някаква съборетина. Норман я оприличи на изоставена плантаторска къща или пък на запустяла църква.
„Пощурял съм напълно — рече си. — Или пък тя така ме е фраснала, че сега имам кошмари.“
Не, това не можеше да бъде вярно. Не беше вярно.
— ВЪРНИ СЕ, РОУЗ! — кресна той в празния дрешник… който, ако трябва да сме искрени, вече изобщо не беше дрешник. — ВЪРНИ СЕ, НЕГОДНИЦЕ!
Нищо не се случи. Невероятното видение продължаваше да плува пред очите му… и сякаш за доказателство, че то не е чисто и просто оптическа измама, върховете на дърветата се поклащаха от лекия ветрец и ухаеше на треви и цветя.
Освен това свиреха щурци.
— Ти ми открадна кредитната карта, негоднице — тихо изрече Норман. После се пресегна и се улови за една от куките на стената — така приличаше на най-обикновен пътник в метрото. Пред него се разстилаше незнаен, облян в лунна светлина свят, но Даниълс бе обзет от такава дива ярост, че дори не се изплаши. — Открадна я, и аз искам да си поговорим за това. Хубавичко… да си… поговорим.
Пристъпи в дрешника и се мушна под металния лост, събаряйки няколко закачалки на пода. За миг остана неподвижен и се взря в другия свят, който се простираше зад дрешника.
После прекрачи в него.
Стори му се, че леко пропада — както в старите къщи, където подовете на отделните стаи вече се разминават, но това бе всичко. След крачка вече не стъпваше по дъските в нечий дрешник на втория етаж — стоеше сред тревите, разлюлени от уханния ветрец. Той подухваше, освежително галейки наранената му потна кожа. Сграбчи маската — искаше да я свали за малко и да подложи цялото си лице на приятния ветрец, но тя не помръдваше. Изобщо не помръдваше.
ЧАСТ ДЕВЕТА
АЗ ВЪЗМЕЗДЯВАМ
1
Застанал на върха на обления в лунна светлина хълм, Бил се огледа, неспособен да възприеме видяното. Посегна към гърлото си и го заразтрива с ръка. Роузи забеляза, че започват да му избиват синини — заприличаха й на ветрила, които постепенно се разтварят. Нощният ветрец погали челото й като грижовна ръка. Беше съвсем лек, топъл, уханен летен вятър, за разлика от мъгливата влага и тежката блатна миризма от езерото източно от града.
— Роузи? Това истина ли е?
Но преди да е успяла да измисли подходящ отговор на този въпрос, един настойчив глас, който й бе добре познат, се намеси: