Кралят-маг
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-600-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-маг». Краткое содержание книги:
Дамастес, млад кавалерийски офицер и луда глава, и изключително надареният магьосник Тенедос е трябвало да загинат в планинска засада. Но враговете им са подценили удивителните сили на ясновидеца-чародей и храбростта на войника. Никой не е могъл да предвиди възникналото между тях приятелство — и как то ще промени историята.
Нуманция е империя в упадък, по границите й властват разбойници, в провинциите кипят бунтове, гражданите й се разкъсват от разногласия. Древни сили на тъмна магия избуяват навсякъде, а имперските водачи, хилавата Власт на Десетимата, не предприема нищо. Ала когато Тенедос и Дамастес започват да надиграват узурпатори и некроманти, се пръсва мълвата, че техният път е пътят на Провидението.
За Дамастес това е пътят към славата и към спечелената любов на една красива злощастна контеса. За Тенедос това е пътят към невъобразимите висоти на амбицията. А за Нуманция пътят им води към възраждане… в служба на Богинята на смъртта.
Въпросът сигурно щеше да приключи с това, но некадърността им лъсна отново.
Никиас страдаше от убийствен глад, въпреки че в града ежедневно пристигаше храна, натоварена на големите речни баржи. Оризът, месото и плодовете се разтоварваха в складове… и си оставаха там. Освен, разбира се, ако не разполагаш с достатъчно злато. Богатите, както винаги, се оправяха.
В града отново започна да кипи недоволство. Този път Тенедос не дочака Властта да се засуети с реакцията си. Все още никой не беше отменил извънредните му пълномощия, поради което той изпрати части от граничните дивизиони да нахлуят в складовете и да приберат храната. Организира разпределителни центрове из целия град, постави в тях други войници и градът започна да се храни — безплатно. Тенедос вече не беше герой, а полубог.
Печалбарите зароптаха шумно пред Властта на Десетимата, но управниците бяха наплашени и не посмяха да се противопоставят на Тенедос.
Той отново призова за трибунал и този път Властта бе принудена да отстъпи. Възползваха се от възможността да се провали, като го назначиха за главен обвинител. Предполагам, че очакваха да оплеска нещата и да прояви пълна некомпетентност. Как са си представяли, че човек, прекарал толкова време в публични дебати, може да се издъни, така и не можах да разбера.
Второто им оръжие — това, че поискаха трибуналът да се проведе в закрита зала — бе притъпено: Тенедос обяви, че изслушванията ще се провеждат в най-големия амфитеатър в града. Всички бяха поканени да идват и да гледат, и да преценяват сами.
Властта на Десетимата кипна, но не можеше да направи нищо. Пълната им некомпетентност вече бе станала явна за всички — все още не бяха успели да назначат нови съветници на мястото на загиналите. Бяха се оплели в спорове, Барту беше решил на всяка цена да си осигури послушници, още по-големи блюдолизци от избитите по време на метежите. Скопас, според Тенедос, се опитваше да попречи на Барту, не толкова от патриотизъм, според магьосника, колкото за да не отслабне собствената му власт.
Но датата на трибунала беше насрочена — след по-малко от седмица. През това време се случиха две по-интересни неща.
Маран се беше върнала в дома си до реката. Една сутрин получих бележка с молба да я навестя в определен час. Необичайното бе, че ме молеше да оставя коня си в градската конюшня на едно каре преди къщата и да отида зад имението, където имаше малък заден вход. Там щяла да ме чака слугиня.
Във високия зид зад имението имаше само една врата. Почуках и тя се отвори. Невзрачната жена, която бях виждал да поднася вкусотии на салоните на Маран, ме покани да я последвам. Пред къщата бях видял дълга редица товарни фургони и викащи и ръкомахащи около тях мъже.
Жената ме поведе по кривата пътека из градините на имението, до задния вход и през кухненските помещения. Чистачките и готвачките бяха толкова погълнати от работата си, че изобщо не ми обърнаха внимание. Жената ми нареди да изчакам малко, надникна през една врата, после каза: „Побързайте“, и заситнихме по коридора и нагоре по витото задно стълбище до солариума, където бяхме танцували с Маран под онази тайнствена музика в ушите ни.
Маран беше сама. Жената се поклони и напусна. Прииска ми се да я прегърна, но нещо в стойката й ми подсказа, че не бива.
— Ела — подкани ме тя. — Погледни долу.
Зяпнах надолу към колите, натоварени тежко с книги, маси, гардероби и други мебели. Коларите мъкнеха вещи и ги товареха по впряговете под указанията на един мъж. Отне ми малко време, тъй като го бях виждал само веднъж, но накрая познах съпруга й, конт Ернад Лаведан.
— Върна се преди четири дни и се опита да влезе. Наредих на слугите си да го изгонят и му заявих да дойде днес да си прибере нещата, иначе ще ги струпам в двора и ще ги подпаля. Сега товарят последните.
Видях, че Лаведан държи малка кутия, и си спомних за корабния модел, с който толкова се гордееше. Подаде го на един от коларите и той грижливо го постави на пода на колата. Другите колари се качиха по фургоните и най-сетне чух плющенето на камшици. Фургоните се заизнизваха по улицата.
Конт Лаведан отиде при коня си, спря и погледна към къщата. Гледа дълго и си помислих, че може да ме види. Смешното беше, че потреперих, въпреки че не изпитвах страх от него. Сигурно беше защото все още чувствах, че обичам неговата жена и че съм натрапник в чужд дом. После той яхна коня си и си тръгна, без да се обръща.