Кръгът на Матарезе

Талеников се опита да се усмихне в отговор, но не можа. Той много добре знаеше какво ще намери зад вратата.

— Ще чакам тук — промълви той. — Благодаря ви много…

Съпругът разбра, че се беше опитал да бъде жлъчен в неподходящ момент.

— Съжалявам — измърмори тихо, хващайки ръката на жена си.

— Късмет — изрече момичето странно и двамата продължиха бързо по стълбището.

Василий изчака, докато чу звука от затваряща се врата два етажа по-нагоре. Той извади пистолета от джоба си и посегна към бравата пред себе си, страхувайки се да не би тя да не е заключена.

Не беше заключена и страхът му нарасна. Той отвори вратата, влезе вътре и я затвори. Това, което видя, прониза гърдите му от болка; той знаеше, че скоро след това ще последва и още по-голяма болка. Стаята беше разхвърляна, столовете, масите и лампите бяха преобърнати; книгите и възглавниците се стелеха разкъсани по пода, парчета плат бяха разхвърляни наоколо. Сцената беше създадена, за да имитира някаква борба на насилие, но тя беше фалшива, бяха се престарали — обикновено подобни нагласени сцени винаги бяха правени нереални. Не е имало никаква битка, а имаше нещо друго. Беше се провел разпит с мъчения.

Вратата на спалнята зееше отворена; той тръгна към нея, знаейки, че по-голямата болка щеше да настъпи след секунди, острите удари на мъката. Влезе и погледна към нея. Тя беше на леглото, дрехите бяха разкъсани по тялото й, позата на краката й посочваше, че е имало изнасилване, актът, ако изобщо беше извършен, беше извършен само да се заблуди аутопсията, без съмнение след като тя беше вече умряла. Лицето й беше подпухнало, устните и очите подути, зъбите — изпочупени. Струйки кръв се спускаха от бузите й, чертаейки абстрактни фигурки в тъмночервено върху светлата й кожа.

Талеников се обърна, някак внезапно отмалял. Беше чувствал същото много пъти преди това; искаше само да убива. Той щеше да убива.

И тогава се трогна, толкова дълбоко, че очите му внезапно се напълниха със сълзи и не можеше да диша. Лодзия Кронеша не беше се пречупила; тя не беше разкрила на животното, което я беше мъчило, че любовникът й от дните в Рига трябваше да се върне след полунощ. Дори беше направила много повече, отколкото просто да опази тайната. Беше отпратила животното в друга посока. Какво ли беше преживяла!

Не беше изпитвал любов през по-голямата половина от живота си; сега обичаше, а беше твърде късно!

Твърде късно? О, господи!

… Къде е проблемът?

… Това, че греша. В такъв случай ще ни убият и двамата.

Янов Миковски.

Ако Матарезе бяха изпратили войник да проследи Лодзия Кронеша, със сигурност бяха изпратили и друг, който да проследи учения.

Василий изтича към всекидневната, към телефона, който внимателно не беше докосван. Нямаше значение дали линията беше следена или не; той щеше да научи това, което му беше необходимо след секунди; секунди по-късно щеше да изчезне преди някой, изпратен от подслушвачите, да пристигне.