Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
— Жан-Мишел Дюпон — измърмори. — Той спомена нещо за нацистите, как… — Намери търсената страница, прокара пръст по нея и зачете: — В края на войната нацистите или изнасят зад граница плячкосаните съкровища, или ги скриват в тайни убежища в самата Германия, обикновено в изоставени мини.
Погледна Бен Рои. За миг погледите им срещнаха, след което и двамата неистово се захванаха за работа. Лейла разтвори книгата и започна да записва подробностите за мината и местоположението й, почеркът й беше толкова нечетлив от вълнение, че в крайна сметка се принуди да откъсне страницата и да започне наново. Бен Рои се беше изправил и говореше бързо по мобилния си телефон, гласът му се усилваше и затихваше, докато крачеше нагоре и надолу по хълма, а лявата му ръка описваше полукръгове, сякаш искаше да ускори нещата.
След пет минути всичко беше уредено: два билета за полета от 11:15 от „Бен Гурион“ до Виена, след това свръзка до Залцбург — най-близкото летище до Берхтесгаден, където щеше да ги чака кола под наем. Ако някакво непредвидено забавяне не им попречеше, до късния следобед щяха да са в Германия.
— Дай да се размърдаме — каза Бен Рои и закрачи бързо надолу. — Ако изпуснем този полет, следващият е чак утре.
— Ами Халифа?
— Да го духа. Вече знаем къде е. Той не ни трябва.
Детективът изчезна по пътеката. Лейла се обърна към Шлегел, който през цялото време беше седял безмълвен и неподвижен, вперил поглед в гористите хълмове. Взе ръцете му в своите и положи книгата в тях.
— Благодаря ти, Исак — прошепна. — Няма да изоставим Хана. Обещавам ти.
Поколеба се, но след секунда се наведе и целуна стареца по бузата. Той й кимна едва доловимо и сякаш измърмори нещо, но прекалено тихо, за да го чуе Лейла — може би „сестра ми“, но не беше сигурна. Стисна ръката му, изправи се и последва Бен Рои. Двамата се затичаха към изхода на болничния комплекс и излязоха на улицата. Лейла все още стискаше смачканата на топка страница, която беше откъснала от бележника си, и когато стигнаха до колата, я хвърли в едно улично кошче за отпадъци, преди да се качи на дясната седалка.
На поста си отсреща Ави Щайнер ги проследи как тръгват и се включват в уличното движение. След това измърмори нещо в уоки-токито си, запали двигателя на сааба, излезе от безистена на гаража, сви зад ъгъла, спря до кошчето за боклук и излезе от колата.
Йерусалим
Хар Цион чакаше до телефона, когато той иззвъня. Гледаше през прозореца на апартамента си и втриваше балсам в голите си ръце и тяло. Наведе се, да го вдигне и леко се намръщи от болката — даже и с крема през последните месеци кожата му се опъваше все повече. Отговори с едно бързо „Кен“ и мълчаливо продължи да слуша гласа от другата страна на линията. Болезненото му изражение, когато се беше навел да вдигне телефона постепенно премина в съсредоточено, а след това в широко усмихнато.
— Подготви „Чесна“ — каза накрая. — И поговори, с когото трябва на летището, ще се наложи да им лепнем предавател, просто за да сме сигурни. Чакай ме долу след двайсет минути. О, да, Ави, идвам. Със сигурност идвам.
Остави телефона, сипа още балсам в шепата си и го размаза бавно по корема си, загледан в стария град долу, в куполите и кулите му и малко по-далеч, в едва видимия шарен правоъгълник на Западната стена. За миг, за много кратък миг си позволи да помечтае: армия, велика армия, цялата от Божи чеда, Израел обединен като юмрук, маршируващ покрай Стената, с Менората най-отпред, превзема хълма на Храма и разрушава арабските светилища. След това затегна капачката на тубата с балсам, отиде в спалнята и започна да се подготвя.
Луксор
— Е, помолете го, ако обичате, да ми се обади. На Халифа. Халифа! Ха-ли-фа. Да, разбира се, че знае… Моля? Да, спешно е! Много спешно. Моля? Добре, добре, благодаря, благодаря!
Халифа затръшна телефона. Постоя още малко на бюрото, разтри слепоочията си; след което се изправи, изхвърча от кабинета и влетя в друга стая малко по-надолу по коридора, където грабна от библиотеката на стената един атлас. Отнесе го на бюрото, прелисти бързо азбучника, отвори на страницата, която му трябваше, и започна да проследява с пръст ширината и дължината, докато намери място то, което търсеше: Залцбург. Запали цигара и се втренчи в страницата.
Беше говорил с Бен Рои само преди час. Бяха се разбрали, че ще чака израелецът да му се обади по телефона; след това, като не се обади и тъй като нямаше търпение да разбере какво са научили, ако изобщо са научили нещо от брата на Шлегел, звънна на мобилния му телефон. Заето. Беше изчакал още пет минути, след което се беше обадил отново. Пак заето. Звънна трети път, след още десет минути, но този път телефонът му беше изключен. Незнайно защо стомахът му се стегна в неясно предчувствие за неприятности, което с всяка изминала минута ставаше все по-силно, а телефонът все така продължаваше да стои изключен, докато накрая, убеден, че се е случило нещо лошо, не се свърза с полицейски участък „Давид“.