Духът на демона

В тази хралупа бе Елбраян, призоваващ Оракула, и Пони не посмя да влезе и да наруши концентрацията му.

Вместо това мислите й се насочиха към Конър, опитваше се да разбере какво се бе случило между тях. Намери неговата склонност да я защитава за успокоителна, а наистина бе трогната, че е дошъл тук да я предупреди. Той през цялото време бе знаел или поне подозирал, че тя притежава светите камъни, и понеже те бяха основната цел на Църквата, можеше да отиде на юг, към по-населените области, за да избяга от убийците. Или да я предаде открито и да остане в безопасност в Палмарис, тъй като тогава Църквата нямаше да го счита за свой враг.

Ала той не бе постъпил така, бе дошъл на север и я бе предупредил. И бе защитил приятелите си, Чиличънкови.

Пони никога не бе мразила Конър, дори на сутринта след тяхната трагична брачна нощ. Той бе сгрешил, ала действията му бяха причинени от обидата, която му бе нанесла. Преценявайки отново онази нощ, тя си даде сметка, че Конър не се бе опитал да я насили, твърде много държеше на нея, за да постъпи така. Така че Пони му бе простила, и то отдавна, още в първите дни на нейната служба в армията.

Ала как се чувстваше сега, докато гледаше този мъж, някога неин съпруг? Не изпитваше, никога не бе изпитвала любов към него, понеже знаеше как се чувства с Елбраян, знаеше, че тази връзка е много различна, много по-специална. Ала я беше грижа за Конър. Той беше неин приятел и то тъкмо когато бе имала нужда от такъв; заради неговата нежност в месеците на ухажване, тя бе започнала да възстановява паметта и емоционалното си здраве. Ако нещата се бяха развили по-добре онази нощ, щеше да остане негова съпруга, да му роди деца, да…