Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
— Ладочка, скъпа, но нали разбирате, че не може да има такова нещо! — разсмях се на нейната детинска наивност. — Не е възможно да познаваш добре системата, ако се намираш извън нея, пък на това отгоре и да не си свързан с нея.
Това се отнася не само за Министерството на външните работи, а за всички системи изобщо. Можеш да познаваш добре системата само тогава, когато имаш постоянен източник на информация за нея, и то не един, а много, иначе знанията ти ще бъдат едностранчиви. Източникът на информация е самата връзка, а връзката много често означава и зависимост. Тъй че човекът, за когото говорите, просто не може да съществува в реалния живот.
— А не може ли това да е някой журналист? — несигурно предложи дребосъчето. — Нали има журналисти, които са се специализирали по темата за Министерството на вътрешните работи и знаят всичко за всички там.
— Аха — съгласих се аз, — познават всички и са свързани с всички. Вземат пари от едната групировка за това, че въргалят в калта другата. Моля да ме извините, че говоря толкова неприятни неща за вашите колеги, но съгласете се, че те сами дават повод за това.
— А ако ви запозная с един човек, за чиято честност мога да гарантирам? Ще му покажете ли материалите си?
— Само ако успеете да ме убедите, че мога да му имам доверие — твърдо отговорих аз. — А това няма да стане чак толкова лесно, защото по принцип съм недоверчив човек.
— Но нищо не рискувате, Андрей Михайлович! — захвана се да ме убеждава мъничката Лада. — Вие сте събрали материалите, но заради амнезията си не можете да си спомните много неща и измислената от самия вас интрига днес ви се струва неразбираема. Просто ви е необходим специалист, за да се ориентирате за какво става дума. Дори и този специалист да се окаже свързан с някого и разкаже, че вие се опитвате да си изясните нещата около събрания материал, какво от това? Ами нека да си ги изяснявате! Дори и този специалист да не ви каже истината, вие винаги бихте могли да проверите думите му при друг познавач на проблема и така ще разберете дали той ви лъже, или казва истината. Външно вашето поведение ще изглежда напълно естествено.
Няма що — в думите ѝ имаше логика! Не, ненапразно още при първата ни среща този мъничък Врабчо ми се стори умно и съобразително момиче.
— Да допуснем, че е така. И кой е този честен специалист? Има ли си име?
— Има. Казва се Василий Злотник.
Злотник! Ама че познанства има моят Врабчо! Познавах Вася Злотник още от следването си в Литературния институт — беше комсомолски секретар на нашата организация. Когато аз влязох в първи курс, той вече беше в четвърти и изобщо бе по-голям от нас, по-възрастен, дошъл в института, след като зад гърба си вече бе натрупал опит от армията и от трите си години трудов стаж. Бяхме познати, но не и приятели, движехме се в различни компании, впоследствие не поддържахме никакви отношения, само на няколко пъти се сблъскахме на някакви литературни мероприятия, радостно се здрависвахме и веднага тръгвахме в различни посоки. Но Вася направи блестяща кариера, името му отдавна вече бе станало синоним на независимата журналистика и бе известно на всеки, който поне веднъж в месеца поглеждаше вестник. През последните десетина години той неотклонно се занимаваше с милиционерската тема и пишеше разобличителни статии за министрите, техните заместници и началниците на отдели. Да, ако някой изобщо можеше да се ориентира в моите записки, това беше точно Вася Злотник. Но той бе голяма клечка. На няколко пъти чувах, че човек не може да се доближи до него, че Вася окончателно се е самозабравил и се е превърнал в ошеметено от осъзнаването на собствената си значимост величие. Наистина ли моето мъничко птиченце имаше път към него?
— Познавате ли се със Злотник? — В гласа ми прозвуча нескрит скептицизъм.
— Той ми е татко.
Господи, колко детински произнесе тя това татко. Не баща. Татко. Ама че работа! Да, спомних си, че в пети курс Вася се ожени и после някой ми каза, че му се е родила дъщеря. Наистина ли тогава се бе родило това пернато чудо? Направо да се побъркаш!
— Значи вие сте Лада Злотник — кой знае защо, уточних аз.
— Ами да. — Тя обезоръжаващо се усмихна.
— А Ланская е псевдоним, за да не ви смятат за татина щерка, така ли?
— Не, Ланская съм по мъж.
— А — ама вие сте и омъжена! Че на колко години сте?
— На двадесет и седем. А вие на колко мислехте, че съм?
— На двадесет — признах си честно. — Изглеждате толкова млада, като ученичка сте.
— Аз съм като онези кученца, които дори и на стари години приличат на палета. — Врабчо звънко се разсмя и зачурулика: — Между другото отдавна вече не съм омъжена, но си запазих фамилията. Е, какво? Имате ли доверие на моя баща?