Блейз
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блейз». Краткое содержание книги:
— Защо? Пак ли неприятностите са ти по петите?
Хейзард не й отговори веднага. Той погледни първо ръцете си, а носле вдигна очи към полето с узрели класове.
— Винаги е било така — каза той в топлия въздух на късния следобед.
— Роднините на мъртвия съпруг ли? — попита Лидия. Тя бе забелязала траурната рокля и първите признаци на бременността и тези два факта я бяха навели на подобна мисъл.
Той поклати глава.
— Траурът е заради баща й.
— А има ли съпруг.
— Не и по следите ни.
— Какви са тогава проблемите?
— Алчна майка без дори помен от майчински чувства и нейният приятел, който за едно петаче би минал през трупа на майка си или чийто и да е друг труп.
— Прекрасна двойка.
— Затова и съм се разбързал така — каза сухо Хейзард.
— Къде я водиш сега?
— При моя клан.
— А тя твоя съпруга ли е?
Той кимна и после отмести погледа си.
— Проблеми? — попита Лидия. Нежеланието му да навлиза в подробности беше очевидно. Последва кратко мълчание и След това тя зададе въпроса, загнездил се на предна линия в съзнанието й: — Детето от теб ли е?
— Да — бе натъртеният отговор и този път той я погледна право в очите.
— Ако си склонен да приемеш съвета на една стара жена, която е била омъжена повече от четирийсет години за сприхав търговец на кожи с непреодолима страст към пътуването, то аз бих ти казала, че всеки проблем би могъл да се изглади… ако искаш да го направиш.
— Благодаря ти за съвета. Ще си помисля върху него. — Но точно в момента той размишляваше над прашните токове на ботушите си.
— Тя те обича, тъй да знаеш.
Очите му се повдигнаха бавно, с въпросително изражение в тях.
— Не, не ми го е обяснявала на дълго и широко, но е достатъчно само да се вгледаш в очите й, когато те погледне. Това е любов, Хейзард, и се надявам да не си прекалено голям глупак, за да не го забележиш. А сега, когато очаква детето, тя се нуждае от теб. Повече от всякога. Аз самата съм имала осем и би трябвало да ги разбирам тия неща.
Това беше удобна точка в разговора за смяна на темата. Сега всичко бе твърде объркано, за да бъдат намерени простите отговори на проблемите. А любимата тема на Лидия бяха нейните деца и внуци.
— Как са децата? — попита той.
Лидия му разказа. С подробности. Хейзард познаваше всичките й деца, въпреки че повечето от тях бяха по-възрастни от него. И когато тя забави осезателно темпото на своя монолог за последните им преживелици, Хейзард я отвлече с друг въпрос. Цялото семейство на Лидия живееше наоколо, макар че момчетата често придружаваха баща си в неговите търговски пътувания. Той се поинтересува учтиво за други подробности и тя продължи да го осведомява. Така неговите собствени проблеми останаха встрани, макар и за кратко. Те седяха все така на верандата и се разказваха спомени, когато Блейз се събуди от дрямката си.
Хейзард изглеждаше невероятно красив, облегнал се на стола си, с цялата си мрачна елегантност на фона на пасторалната провинция. Блейз отново си помисли до каква степен бе непознат той за нея, колко малко знаеше тя за неговото минало. Това прибави още малко тъга в пропастта, която ги делеше. Изправяйки крехките си рамене, Блейз се отърси от меланхолията, брадичката й се вирна нагоре, несъзнателно прогонила нейната несигурност.
Тя излезе през вратата и прекоси дървената веранда, чийто дъсчен под бе излъскан от четирийсетте години, през които по него бяха тичали детски крачета, и разговорът рязко секна. Възголямата нощница се влачеше след нея и Хейзард, привлечен от свежата й, красота, сякаш успя да мерне момичето, което тя е била, преди да я срещне.
— Люлка — каза тя с жизнерадостно безгрижен глас, сякаш черните мисли бяха чужди на душата й. — Обожавам люлките на верандите. — Тя мина покрай Хейзард и Лидия и седна до малката масичка, в сянката на отрупаната с плод лоза. — Джон, спомняш ли си нощта на областния бал? Там също имаше люлка на верандата. — Тя седна, придърпа полите на нощницата и се залюля с босите си крака. С малките си, изящни крака. С топли, нежни стъпала, припомни си Хейзард. Нежните топли стъпала, които го бяха възбуждали. Нежните топли стъпала, които бе целувал.
Когато той не й отговори, тя го погледна и се усмихна. Това бе една чаровна усмивка на малко момиче, която забърза и бездруго учестения ритъм на неговото сърце. Хейзард си спомняше тази вечер съвсем ярко.
— Спомням си — каза той тихо.
Лидия никога не бе чувала някой да нарича Хейзард „Джон“. И никога преди не бе виждала сърцето му, отразено в неговите очи.
— Я да взема да ви оставя аз със спомените ви и да се захвана с вечерята — каза тя и нито един от двама им не усети нейното тръгване.