Блейз
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блейз». Краткое содержание книги:
— Не — каза той, обърна се и се поизправи. Аз имам съвсем малко багаж. При теб има ли нещо…
— Спокойно. Сега яж, Хейзард. Приеми го като заповед.
— Благодаря ти, Лидия, ще хапна. — Но той не помръдна. Доста по-късно, както му се стори, Лидия открехна вратата и му каза:
— Сега вече можеш да я видиш.
Блейз бе настанена в едно огромно пухено легло, облечена в една от обикновените памучни нощници на Лидия. Тя отпиваше усърдно от млякото, което старицата й бе казала да изпие, преди да заспи.
— Можеш да си поговориш с нея, Хейзард, но за пет минути. Разбрано? — Тя изчака той да кимне, преди да се плъзне покрай него на път за кухнята със същата енергична крачка, с която я бе видял да се движи и преди десет години, когато се бе запознал с нея на търговския лагер, който съпругът й Джоел бе устроил край Барутната река.
Хейзард застана на вратата и облегна глава само на сантиметри от трегера. Широките му рамене правеха правоъгълния отвор да изглежда малък.
— Съжалявам — извини се той, — не осъзнавах колко си изморена.
— Няма нищо — учтиво му отвърна Блейз, хванала чашата с топло мляко между двете си ръце, желаеща отношенията им да бяха по-сърдечни. Тя заекна нервно в опита си да наруши задълбочаващата се тишина. — Аз… това стана така неочаквано… всъщност.
Почувствал се също неловко, Хейзард опита да поведе разговор.
— Как се чувстваш — той спря, търсейки подходящата дума, — иначе? — довърши той неуверено. — Имам предвид… бебето?
— Струва ми се, че съм добре. — Блейз се изчерви. — Не знам какво би трябвало да очаквам.
Тя изглеждаше трогателно млада, облечена в бяло. Червената и коса се спускаше свободно по раменете й, нощницата, която й бе с няколко номера по-голяма, бе с навити ръкави. Хейзард за пръв път от Ню Йорк насам бе поразен от усещането, че това е Блейз, неговата съпруга. Той направи няколко крачки до прозореца, който гледаше към овощната градина, и се втренчи в равните редове на ябълковите дървета, лъскавите листа и блестящите плодове, които с напредването на есента ставаха все по — червени. Дали бе сгрешил с решението си да се върне за нея? Не беше така застрахован срещу нея, както си мислеше. Не можеше просто да я отхвърли като жена, която само бе бременна с неговото дете. Когато в Монтана бе решил да тръгне на изток, това му изглеждаше напълно реално, но сега действителността се бе оказала далеч по-сложна.
— Ти сигурно също си изморен.
Той се обърна, дочул звука, но не и думите, и Блейз си го припомни такъв, какъвто беше през първия ден в колибата, със силует, очертан на фона на обедното слънце. Облечен в черно, в стила на белите мъже, Хейзард изглеждаше също така висок, изправен и силен, застанал пред слънчевия прозорец, както бе изглеждал и през първия ден на планинския склон. Но сега очите му бяха засенчени от напрежението, свързано с пътуването. И когато той не й отговори, тя каза отново:
— Ти сигурно също си изморен.
— Не — отвърна той, — добре съм. — Издръжливостта се бе превърнала в негов безусловен рефлекс, усвоен преди много години при мъчителните преселения и безсънните нощи на набезите. — Но ти сега трябва да поспиш. Лидия каза, че така трябва.
— Значи трябва?
— Без никакво съмнение. — Той се усмихна леко. — Никога не съм имал куража да споря с нея.
— Да не би да се боиш от Лидия? — шеговито го попита Блейз и прокара пръст по ръба на простата порцеланова чаша.
— Аз се боя от доста неща.
— Но не и от мен.
— О, от теб също, биа — каза Хейзард много, много меко. Може би повече от всичко друго, помисли си той. — Сега заспивай… Ще отида да нагледам конете.
След като той излезе, Блейз допи млякото си, размишлявайки над топлите му думи. Този път в тях нямаше никакъв сарказъм или гняв като в Ню Йорк. Това си беше Хейзард, откровен и спокоен, и тези думи я сгряха повече от всичко, което бе казал по време на тяхното пътуване. Тя спа спокойно за пръв път от седмици насам, насърчена от неговото нежно държание, и сънува прекрасни сънища за тях двамата като семейство — тя, Хейзард и тяхното дете някъде в планините, някъде на сигурно място с позлатени от слънчевите лъчи върби и бистра, течаща вода.
След като Блейз заспа, Хейзард хапна.
— Не можеш да я помъкнеш през прерията по начина, по който си свикнал да пътуваш ти — говореше му Лидия. Тя и Хейзард бяха седнали на задната веранда. Оттам се откриваше гледка към пътя и въпреки че Хейзард не очакваше, че някой ще ги открие тук, малко повече бдителност никога не беше излишна.
— Знам, но не мога да си позволя и да се влача едва-едва.