Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Още крачка към него, без да откъсва очи от чудатите сечива, които му се искаше да вземе… и трупът проговори:
— Както искаш, паленце.
Харло залитна назад. Сърцето му забуха.
— Демон!
— Покровител на миньорите може би. Не демон, паленце, не демон.
При паническото му отдръпване свещта бе изгаснала. Гласът на трупа, звучен, с ритъм като на вълни по песъчлив бряг, отекна в катраненочерния мрак:
— Аз съм Дев’ад Анан Тол, от клана Иринтал на Имасс, който някога живееше на брега на Джагра Тил, докато не дойде тиранинът Раест и не ни пороби. Прати ни долу в скалата и всички измряхме. Но виждаш ли, аз не умрях. Сам от целия си род, не умрях.
Харло треперливо опипа свещта, натика смазания фитил в тръбичката на огнивото. Три бързи изпомпвания с огнивото и пламъкът лумна.
— Хубав номер.
— В тръбичката има синя газ, но е малко и бързо свършва, затова трябва да се пълни. Горе има мехове. Защо не си умрял?
— Имах доста време да поразсъждавам над този въпрос, пале. Стигнах само до едно заключение, което обяснява състоянието ми. Ритуалът на Телланн.
— Онова, дето са го направили злите Т’лан Имасс! Чух за него от чичо Грънтъл! Немрящите воини в Черен Корал — Грънтъл ги видял със собствените си очи! И те коленичили, и цялата им болка им била взета от един мъж, който след това умрял, защото болката, която поел от тях, била твърде много, тъй че те вдигнали могила и тя още си е там, а Грънтъл каза, че плакал, но това не го вярвам, защото Грънтъл е голям и е най-добрият воин в целия свят и нищо не може да го разплаче, нищичко! — И Харло трябваше да спре, за да си поеме дъх. А сърцето му още тътнеше като градушка по тънък покрив.
Имассът Дев’ад Анан Тол отвърна с мълчание.
— Още ли си жив? — попита Харло.
— Пале. Вземи инструментите ми. Първите, правени някога, и то от собствената ми ръка. Аз бях изобретател. В ума ми се раждаха идеи, толкова бурно, че живеех като в треска. Понякога, нощем, едва не полудявах. Толкова много мисли, толкова планове — в клана ми се бояха от мен. Гадателят на кости се боеше от мен. Самият Раест се боеше от мен и затова заповяда да ме хвърлят тук. За да умра. И моите идеи с мен.
— Да кажа ли на всички за тебе? Може да решат да те вдигнат горе, за да видиш отново света.
— Света ли? Това пламъче, което държиш, ми показа повече от света, отколкото мога да възприема. Слънцето… о, слънцето… това би ме унищожило, мисля. Да го видя отново.
— Сега имаме метални кирки — каза Харло. — Железни.
— Небесен камък. Да, видях много от него в тунелите. Джагътите използваха магия, за да го извличат и оформят — на нас не ни се разрешаваше да гледаме такива неща. Но съм си мислил, още тогава, как камъкът би могъл да се извлече без магия. С топлина. Извлича се, дава му се форма, превръща се в полезни неща. Раест още ли управлява?
— Не съм чувал за никакъв Раест — отвърна Харло. — Байниск управлява Чъфс, а Старшията управлява мината, а в града има съвет на благородници, а в далечните земи има крале и кралици и императори и императрици.
— И Т’лан Имасс, които коленичат.
Харло погледна в шахтата — беше чул смътни гласове, които отекнаха надолу.
— Искат да ме издърпат обратно. Какво да им кажа за това място?
— Погрешна скала. Бял пясък, който поболява хората. Мръсен въздух.
— За да не слиза никой друг тук долу?
— Да.
— Но тогава пак ще си сам.
— Да. Кажи им също, че това място е обитавано от призрак. Покажи им магическите инструменти на призрака.
— Добре. Слушай, може пак да се промъкна тук някой ден, ако искаш.
— Пале, ще ми е много приятно.
— Искаш ли да ти донеса нещо?
— Да.
— Какво?
— Шини.
И сега Харло се промъкваше нагоре към дневната светлина и в натежалата му торба подрънкваха инструментите на трупа. Еленов рог и кост, втвърдили се на камък, зъбците се забиваха в бедрото му.
Ако Веназ ги намереше, щеше да му ги вземе, тъй че Харло знаеше, че трябва да е предпазлив. Трябваше да ги скрие някъде. Където никой нямаше да отиде да погледне. Много неща си имаше вече, като си помислиш.
И трябваше да намери нещо, наречено „шини“. Каквото и да беше това.
Докато вървяха към хана „Феникс“, от Квартала на именията, през Трета околовръстна стена и в квартал Дару, тя настоя да го хване за ръката.
— Толкова много хора — говореше му. — Това наистина е най-големият град, който съм виждала. Мисля, че това, което най-много ме изумява, е колко познати лица виждам — не хора, които наистина познавам, просто хора, приличащи на други, които съм познавала.