Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
— Моето мога да го симулирам — прошепна Искарал Пъст. — Тогава тя ще се разкара — знам, Върховна жрице на всички мои фантазми, виждам как воюваш срещу естествените си желания, пламенната жажда да ме поемеш… хм, в обятията си! О, знам, не съм чаровен като някои, но имам сила!
Сордико Куалм въздъхна и се фръцна назад — но не, откъм задника беше по-скоро люшване. Приближаването фръцкане, отдръпването — люшване.
— Сордико Куалм Фръц, тя идва и си отива, но нивга не си отива съвсем, моя любов на любовите, моя по-добра любов от онази пародия на любов, която някога мислех, че е истинска любов, но нека погледнем нещата в лицето, любов не беше онова, не като тази любов. Е, тази любов е голямата любов, издутата, извисяващата се, шибаща пъшкаща помпеща изригваща любов! Ох!
— Ти не би познал истинската любов дори да те захапе по лицето — изсумтя Могора.
— Махни я тази подмишница от мен, жено!
— Ти превърна този храм в лудница, Искарал Пъст. Превръщаш всеки храм, в който живееш, в лудница! И ето ни сега, замисляме взаимно убийство, а какво всъщност иска твоят бог от нас? Ами нищо! Нищо освен чакане, все чакане! Ба, излизам на пазар!
— Най-после! — гракна ликуващо Искарал.
— А ти идваш с мен да ми носиш покупките.
— А, не. Вземи мулето.
— Ставай или ще се оправя с теб както аз си знам, точно тук.
— В светия вестиарий? Луда ли си?
— Ебливо богохулство. Няма ли да е доволен Сенкотрон?
— Добре! Пазаруване тогаз. Но без никаква каишка този път.
— Тогава гледай да не се губиш.
— Не се изгубих, краво такава, бягах.
— По-добре да взема пак каишката.
— А аз ще взема ножа си!
О, как пречи бракът на любовта! Връзките на взаимно презрение стегнати, докато жертвите не започнат да се гърчат, но болка ли е това, или наслаждение? Има ли някаква разлика? Но този въпрос не бива да се задава на женени хора, о, не.
А в конюшнята мулето намигва на кобилата и кобилата усеща как закуската потръпва в червата й, а мухите, ами, те прелитат от една буца тор на друга, убедени, че всяка е различна от предишната, каквито капризни твари са мухите, а при капризните няма никакво благоразумие, само копнеж и разочарование, и бръмченето подканя към следващото съмнително завоевание, миришещо така уханно в мократа слама.
Бъзз, бъзз.
Минното предприятие на Хъмбъл Межър представляваше огромна яма сред прошарените с лъскави жили грамади гранит и хаотични гънки скала. Бе на еднакво разстояние между Даруджистан и Гредфалан Анекс и бе свързано със здраво укрепени пътища. Беше си всъщност малко градче с население осемстотин души. Наемни работници, роби, затворници, бригадни началници, охрана, готвачи, дърводелци, грънчари, въжари, шивачи и кърпачи, въглищари, резачи и гледачки, касапи и пекари — цялото предприятие кипеше от дейност. Пушеци изпълваха въздуха. Старици с кървясали длани пъплеха на четири крака и събираха парчета шлака и буци нискокачествени въглища. Чайки и гарги щъкаха сред тези дрипави изгърбени фигури.
Нито едно дърво не беше останало на половин левга околовръст. На един склон при езерния бряг имаше малко изгърбено гробище с няколкостотин плитки гроба. Водата край брега беше застояла и зацапана с червено, с разкаляно дъно, светлооранжево на цвят.
Притиснал ароматната кърпичка до устата и носа си, Горлас Видикас оглеждаше дейността, която сега ръководеше, макар че навярно глаголът „ръководя“ не бе най-подходящият. Ежедневните потребности тук бяха отговорност на лагерния началник, пъпчив покрит с белези петдесет и няколко годишен мъж с набити от десетилетия метални стружки в дланите. Кашляше хрипливо на всеки няколко думи и плюеше гъста жълтеникава слуз между облечените си в бронз зъби.
— Младоците са най-бързите, разбира се. — Кашляне, храчка. — Нашите къртици, тъй им викаме, щото могат да пропълзят в пукнатини, дето никой възрастен не може да се провре — кашляне, храчка, — тъй че ако въздухът е лош, работниците ни няма да се убият. — Кашляне… — Имахме проблем с намирането на младоци по едно време, но почнахме да ги купуваме от по-бедни семейства в града и околностите — много са им изтърсаците за хранене, нали така. И имаме специални правила за младоците — никой не им пуска ръка, ако ме разбирате какво искам да кажа.
— От тях вече вървят нагоре — продължи лагерният началник. — Един миньор трае към пет години някъде, освен при срутвания и разни такива. Като се поболеят много, ги вадим от тунелите и ги правим началници смяна. Малцина може да остареят достатъчно за старши — аз съм един от тях, видите ли.