Храмът на смъртта [bg]

— Стоял си твърде дълго на слънце, Теламоне. Зрението ти се е влошило.

— Винаги съм бил така, царю — не виждам надалеч.

— Някога ме наричаше Александър.

— И други неща, царю — шеговито припомни Теламон.

— Как е майка ми?

— Смъртоносна както винаги.

— Заплаши ли те?

— Не мен, а онези, които обичам.

Александър свали бронята си и я хвърли на един стол.

— Те са в безопасност. Не се плаши от нея, Теламоне. И твоето име, и тези на семейството ти са в списъка.

Царят свали фустанелата, седна на един стол и разкопча бойните си ботуши, после съблече подгизналата си от пот туника. Остана гол, само по набедрена превръзка и разпери ръце.

— Е, годен ли съм, лекарю?

Теламон изучаваше розово-бяла кожа с белези от стари рани и синини, потъмнелите части, изгорели от слънцето. Краката на Александър бяха здрави и мускулести, коремът — плосък.

— Здрав дух в здраво тяло, а, Теламоне?

— Тялото ти е годно, царю.

Усмивката на Александър се стопи. Той отиде до сандъка, извади бяла туника, обточена с пурпурна лента, и я навлече.

— Изобщо не си се променил — язвителен и циничен както винаги.

— Животът е кратък, а науката твърде необхватна, за да бъде изучена докрай — отвърна Теламон. — Възможността е неуловима, опитът — опасен, преценката — трудна.

— Еврипид?

— Не, царю, Хипократ.

Царят се приближи до него с протегната ръка. Теламон я стисна. Александър го придърпа към себе си.

— Искаше ми се да дойдеш по-рано — пламенно каза той. — Както казва Еврипид: „Денят е за почтените хора, а нощта за крадците.“ Още ли го харесваш, Теламоне?

— Особено една от мислите му — отвърна лекарят. — Онзи ценен пасаж: „Когато боговете искат да погубят някого, първо му вземат ума.“