Черната вдовица [bg]

— Мазел тов — каза той накрая.

— За какво?

— Картината — отвърна Навот. — Чух, че е почти завършена.

— Къде чу подобно нещо?

— Следях напредъка ти. Премиерът също. — Той погледна Габриел през малките си очилца без рамки. — Наистина ли е готова?

— Така мисля.

— Какво значи това?

— Означава, че искам да я погледна още веднъж сутринта. Ако ми хареса, ще я грундирам и ще я пратя обратно във Ватикана.

— И то само десет дни след изтичането на крайния ти срок.

— Всъщност единайсет. Но кой ли ги брои?

— Аз. — Узи му се усмихна тъжно. — Отсрочката на присъдата ми хареса, колкото и кратка да беше.

Между тях отново се настани мълчание. Атмосферата далеч не бе приятелска.

— В случай че ти е убягнало — каза най-накрая Навот, — време е да подпишеш новия си договор и да се пренесеш в кабинета си. Планирах да си събера нещата днес, но се наложи да предприема още едно пътуване като шеф.

— Къде?

— Получих разузнавателна информация, която трябваше да споделя с френските ни братя, става въпрос за атентата в Центъра „Вайнберг“. А и исках да се уверя, че преследват нападателите с необходимата сериозност. Все пак четирима израелски граждани бяха убити, да не говорим за жената, която някога направи много голяма услуга на Службата.

— Знаят ли за нашите връзки с нея?

— Французите ли?

— Да, Узи, французите.

— Пратих екип да огледа апартамента ѝ след атаката.

— И какво докладваха?

— Екипът не намери следи, водещи към определен израелски разузнавач, който някога бе взел назаем картината на Ван Гог, за да открие терорист. Нито някакви препратки към Зизи ал Бакари, инвестиционния мениджър на кралското семейство на Саудитска Арабия и генерален изпълнителен директор на фирма Джихад. — Навот замълча за миг, след това добави: — Бог да се смили над душата му.