Среднощна алея [bg]

— … пак е нещо — кимна Клеър в знак на съгласие. — Поздравления, Ева. Наистина го заслужаваш. Справяш се отлично и съм сигурна, че ако поискаш, можеш да ръководиш цялото заведение.

— Аз? Мениджър? — Ева чак изпръхтя от смях. — Да бе, все едно мечтата на живота ми е да властвам над някакво кафене. Я се стегни!

— Сериозно ти говоря. Ти си мила, хората те харесват, разбираш си от работата. Определено ще се справиш. И то отлично.

Ева й хвърли кос, почти неодобрителен поглед.

— Ти наистина говориш сериозно.

— Аха.

— Не знам дали съм готова да бъда мениджър или нещо такова. Сигурно ще трябва да нося вратовръзка и още кой знае какво.

— Ти вече имаш една — напомни й Клеър.

— Да, с Мрачния жътвар. Хей, я почакай! Може пък това да стане моят стил на управление — издъни се и си мъртъв, нищожество! — Ева се ухили широко. — Ето какво трябва да преподават в бизнес училищата.

— Нищо чудно тук да преподават точно това — въздъхна Клеър.

— Какво ти става днес, Си Би? — Си Би идваше от Клеър Беър1, шеговитият прякор, който Ева й беше измислила. Клеър не смяташе, че й подхожда особено, тя изобщо не приличаше на мечка, нито дори на плюшено мече. — Изглеждаш ми… и аз не знам, някак умислена.

— Ами… — проточи Клеър, не биваше да казва на Ева за Миърнин. — Имам много домашни.

Така си беше, само че никога досега от успеха й не бе зависело толкова много. Тя прелисти книгата за египетските ръкописи. Струваше й се разбираема, макар да не бе сигурна точно колко египетско бе съдържанието й. Все пак, изглеждаше интересна. Другата, „Последна воля и завещание“, като че ли беше доста по-трудна. Беше пълна със странни символи от писменост, която Клеър не разбираше. Май щеше да будува цяла нощ, мъчейки се да запомни поне най-основното.

— Ева… случвало ли се е някой да наруши договора си в Морганвил? Имам предвид, да го наруши и да остане жив?

— Договор? — Ева отново й хвърли кос поглед, подправен с допълнителна доза неодобрение. — За договор с вампир ли говориш? О, да, по едно или друго време, хората са опитвали всичко. Без особен успех обаче.

— Какво им се е случвало?

— В миналото ги бесели. В наши дни мисля, че просто ги хвърлят да изгният в затвора. Ако преди това вампирите не ги изядат, разбира се. Ама това нас не ни вълнува, нали така? Свобода или смърт!

И Ева вдигна ръка в тържествуващ жест. Клеър отвърна на поздрава й, ала без особен ентусиазъм. Струваше й се, че още усеща как химикалката между пръстите й се плъзга по коравата хартия, докато тя продава живота си. Обзе я срам.

— Защо? — полюбопитства Ева.

— Ъ?

— Защо питаш? — уточни Ева и сви по улица „Лот“. От прозорците на Стъклената къща — техния дом — струеше светлина. — Хайде де, Клеър. Да не би някой твой познат да го обмисля?

— Ъ-ъ-ъ… има едно момче в училище. Чух да споменава нещо такова и се зачудих. Това е всичко.