Пазителят [bg]

Необходимостта от подобно преместване собственикът на монголфиер или яхта трябваше да аргументира сам — и подозирах, че подобни сериозни проблеми имах не само аз, понеже ако разполагате със собствена яхта с двеста голема, то със сигурност нямате никаква причина да се возите с нея.

Корабните и въздухоплавателните агитатори можеха само да повтарят думите на древния питагореец, че движението е по-важно от целта (виждал съм този цитат минимум в две лъскави брошури с котва на корицата).

Изследвал съм и другите достъпни за високопоставения човек излишества — но в тях също нямаше нито радост, нито смисъл. Те се появяваха най-вече след продължително и задушевно общуване (понякога дори и задочно) с група хора, споделяща един и същ подход към живота.

Трябваше постепенно да навляза в техния кръг, да позволя техните мнения да стигнат до душата ми, да участвам в задкулисната им борба. Тогава, действително, излишните десет метра палуба или трите метра от аерокабината се запълваха с жив емоционален смисъл.

Но нещо ме отблъскваше от удоволствията, чиито семена би следвало да засаждам в главата си по начина, по който епидемиолог си инжектира заразна болест. Излизаше същото като с наркотиците — само че тук за временна невменяемост трябваше да плащам не с физическото, а с душевното си здраве.

Не се чувствах щастлив и започнах сериозно да копнея за монашеското си детство.

Вселената на всеки монах медитатор беше доста по-обширна: там съществуваха безкрайни равнини на спокойствието, пространства на сладката забрава, светове на неподвижен възторг… На другия полюс на опита, както обясняваше моят наставник, търсещият е посрещан от бързото трептене на съзнанието, създаващо света: може да се оттеглиш там и да гледаш без да спираш, как Вселената изчезва и се появява многократно за секунда. А по-нататък, казваше той, вече няма нито пространство, нито време — но те вече и не са необходими.

Не разбирах напълно тези думи. Но гледайки от кея на „Червената къща“ към разноцветните монголфиери и яхти, горчиво съжалявах, че детските ми тренировки по концентрация бяха спрени на дванадесет години, когато ме направиха шива на „Жълтия флаг“ и ме откъснаха от блаженото пространство на абсорбции със спуснатата раирана държавна бариера.

Споделих своите преживяванията с Галилео.

— Искаш да кажеш — отговори той, усуквайки брадата си (когато правеше това, имах чувството, че той се самонавива със скрит в нея ключ), — че светът вече не е в състояние да те заблуди. Ти не си първият, който се изказва така. На тази тема са посветени безчет лоши монашески стихове. Но не трябва да се гордееш с това, Алекс. Не се доверявай прекалено много на монасите, особено на тези от „Желязната бездна“. Оцеляват в нашия свят тъкмо тези, които му позволяват да ги заблуди. Искаш ли пример?