Защото те обичам

— Спа през цялата нощ — произнесе тя спокойно.

— Чух го едва сутринта.

— Събуди се, защото беше гладен.

В гласа й се промъкна смях и той повдигна глава да я погледне. Очите им неловко се срещнаха, после се отклониха.

— Подмокрил се е, нали?

Рос се изсмя леко, като повдигна бебето и погледна разширяващото се петно върху панталоните си.

— Да.

— Не знам как да го преобуя. Надявам се Мама Лангстън да ми покаже. Да ти се намират пеленки?

Рос остана като зашеметен за известно време.

— Не знам. Ще проверя. Може би Виктория… — той направи пауза при името й. — Може би е приготвила нейде.

Лидия бавно сръбна от кафето си.

— Съжалявам за жена ти.

Погледът му се втвърди и помрачня, преди да го отклони към сина си. Погали веждичката му с пръст. Ръката му беше два пъти по-голяма личицето на бебето, което изглеждаше тъмно до червенината на грубата му ръка.

— Мислиш си, защо ли тази не умря, а жена ми да беше останала жива, нали?

Главата му рязко се вдигна. Движението му беше толкова внезапно, че бебето се размърда неспокойно. Рос се обля в червенина при мисълта, че тя бе надзърнала в душата му, но нямаше и най-малкото намерение да се извинява за това. Вместо да опровергава очевидното, той я запита:

— Какво търсеше там из горите, че реши да родиш детето си сама?

— Нямах къде да отида. Просто там вече паднах.

Отговорът й го ядоса. Каква несправедливост! Съпругата му изстиваше в гроба, а тази никаквица, която не можеше да стъпи и на малкото пръстче на жена му, се грижеше за детето й. Нещо сякаш го изгаряше отвътре.

— От кого бягаш? От закона ли?

— Не! — изкрещя тя, разтърсена от думите му.

— От съпруга си?

Тя изви поглед.

— Никога не съм имала съпруг.

— Хмм — проточи той.

В очите й беше пламнал опасен огън, когато повторно го изгледа. Как смееше да си седи там и да я съди? Какво можеше да знае той за страданията й? Един мъж вече я беше стъпкал в калта и лишил от достойнство; нямаше намерение да позволява това да се повтаря.

— Предишната нощ, мистър Коулман, казахте за моето дете, че е по-добре за него, че е умряло. И бяхте прав. По-добре, че умря. Щеше да бъда също така по-добре, ако и аз го бях придружила. Исках. Но не можах.

Тя издаде брадичката си напред, при което косата й се разлюля цялата тежко главата.

— Но така или иначе, аз съм тук, а вашата съпруга я няма. Господ е решил да стане така. Не ме е питал, нито пък вас. Синът ви има нужда от грижи и аз ще му ги дам.

— Ще се грижиш за него, докато поотрасне, и толкова. Той си имаше майка.

— Която вече не е жива!

Той се надигна от стола с животинско ръмжене. Споменът за ръцете на Кланси я беше научил как да реагира в такива случаи. Тя се сгърчи в ъгъла на фургона и скри главата си в ръце.