Великият лов

Агелмар се поклони и полъхът на пролетния вятър развя бялата опашка на косата му.

— Фал Дара ви предлага хляб, сол и гостоприемство. Добре дошла, Амирлински трон, във Фал Дара. Тук пазим неотстъпно. Тук мирът е съхранен. Добре дошла.

Високата жена дръпна завесата на паланкина и от него слезе Амирлинския трон. Тъмнокоса и лишена от възраст като всички Айез Седай, тя стъпи на земята и бавно огледа събралото се множество. Ранд присви очи, когато погледът й премина през него; за миг му се стори, че го докосна. Но очите й продължиха нататък и се спряха на лорд Агелмар. Един лакей в ливрея коленичи до нея и й поднесе сребърна табла със сгънати влажни кърпи, от които все още се вдигаше пара. Тя изтри церемониално ръцете и лицето си.

— Благодарност за твоето гостоприемство, синко. Дано Светлината да освети Двора на Джагад. Дано Светлината да освети Фал Дара и нейните хора.

Агелмар се поклони отново.

— Висока чест ни оказвате, майко. — Това, че тя го нарече „синко“, а той нея — „майко“, не прозвуча никак странно, въпреки че ако се съдеше по нейното гладко лице и бръчките по неговото, мъжът спокойно можеше да бъде неин баща или дядо. Осанката й беше още по-величествена и от неговата. — Дворът на Джагад е ваш. Фал Дара е ваша.

От всички страни се надигнаха възгласи и удариха като мощни приливни вълни в стените на цитаделата.

Ранд потръпна и се запъти припряно към спасителната врата, без повече да се интересува дали няма да блъсне някого. „Това твое проклето въображение. Та тя дори не знае кой си. Засега. Кръв и пепел, ако те познаваше…“ Не искаше и да си помисли какво щеше да стане, ако го познаваше, ако знаеше какво е той. И какво ли щеше да стане с него, когато разбереше. Зачуди се дали вятърът преди малко, на покрива на кулата, нямаше нещо общо с нея; Айез Седай можеха да предизвикват такива неща. Въздъхна с облекчение едва след като се промуши през вратата и я затръшна зад себе си. Възгласите на посрещачите на площада заглъхнаха зад гърба му.

Коридорите тук се оказаха също толкова празни, колкото предишните, и той едва се сдържа да не затича. Навън, през един по-малък площад с водоскок в средата, после по друг коридор и по настлания с каменни плочи двор пред конюшните. Владетелската конюшня, построена като част от крепостната стена, беше висока продълговата сграда с големи прозорци, гледащи навътре, а отделенията за конете бяха на две нива. Ковачницата от другата страна на двора беше безмълвна. Налбантът и ратаите му бяха отишли да видят посрещането.

Тема, главният коняр, мъж с грубовато лице, го посрещна с нисък поклон пред широките врати на конюшнята, като докосна с длан челото и после сърцето си.

— Готов да ви служа с дух и сърце, милорд. Какво ще благоволите да направи Тема за вас? — Той нямаше войнска опашка. Косата му се бе сплъстила на главата му като обърната сива купа.