Великият лов

Не му беше трудно да вижда над главите на тълпата какво става сред площада. Точно пред вътрешната страна на парадните порти се бяха подредили шестнадесет конници. Нямаше и двама с еднакво снаряжение и еднакви мечове и нито един не приличаше на Лан, но Ранд не се съмняваше, че са Стражници. С кръгли и квадратни, с издължени и тесни лица — всички те имаха такъв вид, сякаш виждаха неща, които другите не можеха да видят, и чуваха неща, които останалите не можеха да чуят. Застанали в отпуснати пози, приличаха на глутница вълци. У всички имаше само едно общо нещо: всички до един бяха наметнати с плащове, чиито цветове се преливаха, като онзи, който Ранд за пръв път бе видял на раменете на Лан, плащът, който понякога сякаш се сливаше с околната среда и изчезваше заедно с човека, който го носеше. Не беше никак лесно да наблюдаваш толкова подобни плащове на едно място, без да ти се свие стомахът.

На десетина крачки пред Стражниците стоеше редица жени, изправени пред конете си, с отметнати качулки на пелерините си. Сега вече можеше да ги преброи. Четиринадесет. Четиринадесет Айез Седай. Не можеше да са нищо друго. Високи и ниски, тънки и закръглени, с подрязани или дълги коси, спуснати на раменете или вързани на плитка. Дрехите им бяха не по-малко разнообразни от тези на Стражниците и с толкова различни кройки и цветове, колкото бяха жените. И все пак между тях също имаше нещо общо, нещо, което се долавяше само когато бяха застанали така една до друга. За жени те сякаш нямаха възраст. От това разстояние човек можеше да ги вземе за млади, но той знаеше, че отблизо ще се окажат досущ като Моарейн. Млади на пръв поглед, но всъщност не толкова, с гладка кожа на лицето, но с твърде зряло изражение и очи, които знаеха твърде много.

„Отблизо ли? Глупак! Та аз вече съм твърде близо! Да ме изгори дано, вече отдавна трябваше да съм далеч оттук.“ Понечи да продължи към целта си — друга обкована с желязо врата на отсрещната страна на площада, но не можа да се сдържи да не погледне какво става в средата му.

Външно спокойни, Айез Седай не обръщаха никакво внимание на множеството зрители и следяха единствено спуснатите завеси на паланкина, който се намираше в центъра на площада. Конете, които го носеха, стояха мирно, като че до тях бяха застанали коняри, но всъщност до паланкина стоеше само една снажна жена с лице на Айез Седай, която изобщо не поглеждаше към животните. Държеше пред себе си с две ръце висок колкото нея жезъл, увенчан с позлатен пламък.