Ето ти тебе история:
Шишарката малка — чия е?
Бухльо си вика: „Моя е!“
А Кенга — „Моя! Вярвайте!“
— Но това не е вярно — каза Пух, — защото Кенга не живее на дърво!
Той беше почти стигнал моста, но понеже не гледаше къде стъпва, се препъна в нещо, шишарката отскочи от лапата му и цопна в реката.
— Неприятно! — каза Пух, докато тя се понесе бавно надолу. И той се върна да вземе друга шишарка, която да си има рима. Но си помисли, че е по-добре да погледа реката в такъв спокоен ден от моста… та се загледа в нея, докато тя бавно течеше под него…
Неочаквано Пух видя шишарката, която също се промъкваше надолу изпод моста.
— Колко забавно! — каза Пух. — Изпуснах я от другата страна, а тя идва на тази! Интересно дали и други ще го повторят! И той се върна за още шишарки.
Повториха го. И продължиха да го повтарят. Сетне Пух пусна две изведнъж и се наведе от моста да види коя ще мине първа.
Едната наистина мина първа. Но понеже двете бяха еднакво големи, той не беше сигурен коя победи. Тази ли, която той искаше да победи, или другата. Затова следващия път пусна една голяма и една малка и голямата мина първа — както той смяташе, — а малката мина последна — пак както той смяташе. Така той победи два пъти… и когато си тръгна по-късно към къщи за закуска, Пух беше победил тридесет и шест пъти и загубил двадесет и осем, което значеше, че прави всичко… колко… е, добре — извадете двадесет и осем от тридесет и шест и това ще бъде то! Вместо по друг начин!
Това стана началото на онази игра, която нарекоха после Пухопръчки, защото Пух я беше измислил, а когато неговите приятели я играеха на края на Гората, те я играеха с пръчки вместо с шишарки, защото по-лесно ги отбелязваха.
Един ден Прасчо, Зайо и Ру играеха на Пухопръчки. Те вече бяха пуснали пръчките си, Зайо беше изкомандвал: „Тръгвай!“, те хукнаха към другата страна на моста и сега — надвесени над водата — очакваха да видят чия пръчка ще мине първа. Но чакаха дълго, защото реката този ден беше много мързелива и едва ли се интересуваше дали някога ще стигне.
— Виждам моята! — извика Ру. — А, не, това е нещо друго. Можеш ли да видиш твоята, Прасчо? Мислех, че виждам моята, но не я виждам. А, ето я! Не, пак не е тя! Можеш ли да видиш твоята, Пух?
— Не — каза Пух.
