Къщичката в къта на Пух

— Пух! — извика Кристофър Робин, като още гледаше света, подпрял брадичката си с ръце.

— Да! — каза Пух.

— Когато вече… когато… Пух?

— Да, Кристофър Робин?

— Вече няма да направя Нищо!

— Никога ли вече?

— Е, не толкова често! Не ти дават!

Пух очакваше да продължи, но той пак замълча.

— Да, Кристофър Робин! — подкани Пух.

— Пух, когато аз… ти знаеш… когато вече няма да правя Нищо, ще идваш ли тук понякога?

— Само аз?

— Да, Пух!

— Ти също ли ще идваш?

— Да, Пух, непременно ще идвам! Обещавам, Пух!

— О, така е хубаво!

— Пух, обещай ми, че няма да ме забравиш никога! Дори когато стана на сто!

Пух помисли малко.

— А аз на колко ще бъда тогава?

— На деветдесет и девет.

Пух кимна:

— Обещавам!

Все още с очи, отправени към света, Кристофър Робин протегна ръка за Пуховата лапа.

— Пух — каза той сериозно, — ако аз… ако аз не съвсем… — Той спря и отново започна: — Пух, каквото и да се случи, ти ще разбереш, нали?

— Какво да разбера?

— О, нищо! — Кристофър Робин се засмя и скочи на крака. — Ела!

— Къде? — попита Пух.

— Навсякъде!

И те тръгнаха. Заедно. Но където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората — едно малко момче и неговото Мече винаги ще си играят.