Златната планина
- Автор: Беляев Александр Романович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златко Стайков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната планина». Краткое содержание книги:
Клейтън чувствуваше как краката му бавно потъват в лепкавата кал. Тя вече стигаше до коленете му и ето че и те потънаха в студената тиня. Беглецът се мъчеше да напипа с ръка храст или поне кичур трева, ала напразно: наоколо нямаше никаква растителност.
„Загинах!“ — помисли Клейтън, облян в студена пот. Устата му беше суха. Езикът сякаш надебеля. Очите му се премрежваха. Изведнъж почувствува такава слабост, че седна на студената тиня, но тутакси ужасѐн стана и веднага потъна до кръста. С всяка изминала минута затъваше все по-дълбоко. Тинята стига вече до гърдите му… Клейтън правеше невероятни усилия да помръдне краката си, но те бяха като парализирани. Той вдигна нагоре ръце, за да ги запази свободни колкото може по-дълго… Ето тинята му стига под мишниците… Още няколко минути и ще покрие раменете му, после главата. Клейтън изведнъж почна да вика, но във фермата не чуха вика му. А наоколо бе пусто… Може би този предсмъртен вик ще стигне до ушите на стария ловец и Дод, но те няма да се притекат на помощ на дезертьора.
Изведнъж нечия силна ръка хвана Клейтън за врата и започна да го тегли от блатото.
— Вие ли сте… Дод? — попита Клейтън. Непознатият не отговори. Той продължаваше да го тегли. Това не беше лека работа. Затъналото в блатото тяло не се измъкваше. Клейтън се размърда и взе да се гърчи конвулсивно. Но това, изглежда, не облекчаваше, а по-скоро затрудняваше работата на непознатия. Тихо, с пресеклив от страшното напрежение глас, той изпъшка:
— Не мърдай!… Подлец!… Само ми пречиш!
Гласът изглеждаше познат. Във всека случай не беше Дод. Непознатият говореше на чист руски език.
Мина цял час, докато Клейтън беше измъкнат наполовина. Можеше да го спаси само човек с необикновена сила. Мислеше, че краката му няма да издържат и ще се откъснат. Той стенеше от болка, но непознатият продължаваше да го тегли от блатото.
Когато Клейтън вече беше измъкнат от тинята като тапа от тясното гърло на бутилка, непознатият го метна на твърдата земя и се отпусна изнемощял до него. Тогава Клейтън впери очи в мъжа и видя, че го е спасил великанът — старият Ванилин.
— Благодаря, Ванилин! — каза той и се опита да стане.
Но Данилич го притисна с речището си към земята.
— Лежи и не мърдай. Не биваше да те спасявам, Юда Искариотски!…
— Защо говорите така с мене? — попита Клейтън, които се правеше на невинен.
— Защото по-добро не заслужаваш. А Василий Николаевич ще ти види сметката. Какво се шляеш нощем из блатото? С кого разговаряше? Мислиш, че не те видях? Отдавна те дебна.
„Ето чии стъпки съм чувал“ — помисли си Клейтън.
ОТБЛЪСНАТАТА АТАКА
Сърцето на Клейтън се сви, когато между стволовете на дърветата проблесна осветеният прозорец на лабораторията. Сигурно вече наближаваше четири часът, скоро щеше да съмне, а Микулин още работеше. Ванилин сграбчи Клейтън за яката и като го повдигна с една ръка, го внесе в лабораторията.
— Хванах шпионина — рече той и пусна на пода задъхания Клейтън.
Данилич разказа подробно как, като закъснял веднъж от лов, случайно видял при блатото Клейтън, който говорел с двама души, и как после той, Данилич, започнал да следи Клейтън и как го спасил.
— Мислех, че вие ще научите нещо по-важно от него — завърши старецът. — Само затова го измъкнах от блатото.
— Какво значи това, мистър Клейн? — запита Микулин. Лицето му беше сурово, сбърчените вежди издаваха непреклонна воля.
Клейтън изтръпна. Досега не беше виждал Микулин такъв.
— Всичко ще обясня — започна той, — но, моля ви, нека говоря на английски. Вълнувам се и ми е трудно да се изразявам на руски. — Беше му неприятно да говори като обвиняем пред Данилич.
Микулин помисли и каза:
— Данилич има същото право да ви съди, както и аз. За никъде не бързаме. Може да говорите бавно, но говорете на руски.
На Клейтън не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. И той разказа за своя дълъг път от Ню Йорк до Рамхановските извори.
— Но аз никога не бих се решил да ви причиня зло. Ако исках, отдавна можех да ви убия с мината, която ми даде мистър Дод. Закопах тази мина под една ела.
Данилич изсумтя и каза:
— Истина е. Той нещо закопаваше видях го, но се боях. Мислех си, какво ли ще е? Да не ме убие.
— И още — продължи Клейтън, — ако исках да ви предам, нямаше да избягам от Дод, който ме принуждаваше да вървя с него.
— Може би нещо тук ви задържа?… Например любов?…
Клейтън се изчерви.
— И така да е. Толкова повече основания имате да ми се доверявате. А ако все още не ми вярвате, ще ви разкрия плана на Дод. Тази заран той ще нападне фермата ви. Дод ме предупреди, че първият куршум ще бъде за мен.