Падането на нощта
- Автор: Азимов Айзек
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на нощта». Краткое содержание книги:
Разказът на Айзък Азимов „Падането на нощта“ излиза за първи път през 1941 г. Той веднага е признат за класика, а авторът му се превръща в легенда. Но късият разказ не е пълният разказ. В тази книга доктор Азимов обединява усилията си с многократния носител на наградите „Хюго“ и „Небюла“ Робърт Силвърбърг, за да изследват и доразработят една от най-грандиозните концепции в историята на научната фантастика.
В този роман вие ще станете свидетели на Падането на нощта и на още много други неща… Ще научите какво се случва на разсъмване.
В другия край на коридора Шийрин тихо проклинаше. Той посочи към ключалката на задната врата, станала безполезна след умишленото й повреждане.
— Ето значи как е влязъл Латимър — каза той.
— Добре, не стой там — извика нетърпеливо Теремон. — Помогни ми да завлечем мебелите… И дръж тази факла по-далеч от очите ми. Пушекът ме убива.
Той затисна вратата с тежката маса, докато говореше, и за две минути беше издигната барикада, която компенсираше липсващите й красота и симетрия с абсолютната непоклатимост на огромната й маса.
Някъде отдалече, неясно, можеха да се чуят ударите на голи юмруци по вратата; а писъците и виковете отвън бяха някак полуреални.
Тълпата беше тръгнала от Саро Сити само с две неща наум: да постигне спасение от култистите, като разруши обсерваторията; и подлудяващ страх, който само дето не ги беше парализирал. Нямаха време да мислят за намиране на коли, оръжия или водач, или дори за организация. Тръгнаха към обсерваторията пеша и я нападнаха с голи ръце.
И сега, когато бяха там, последният проблясък от Бета, последната рубиненочервена капка пламък, трептеше над едно човечество, на което му бе останал само пълен, всеобхватен страх!
Теремон изстена:
— Хайде да се връщаме в купола!
В купола само Иймот беше останал на мястото си при солароскопа. Останалите се бяха скупчили около камерите и Бийни напрегнато даваше наставления с дрезгав глас.
— Всички започвате веднага. Щракам Бета точно преди пълното затъмнение и сменям плаката. После оставате по един на всяка камера. Всички знаете за… за времето на експозиция…
Чу се тихо мърморене в знак на съгласие. Бийни прокара ръка пред очите си.
— Горят ли още факлите? Няма значение, виждам ги! — той се облягаше тежко на гърба на един стол. — И запомнете, не… не се мъчете да търсите хубави пози. Не губете време в опити да хванете д-две звезди едновременно в кадъра. Една е достатъчна. И… ако усетите, че ви хваща, махайте се от камерата!
На вратата Шийрин прошепна на Теремон:
— Заведи ме до Атон. Не го виждам.
Журналистът не отговори веднага. Смътните силуети на астрономите се полюляваха и замъгляваха, а факлите над главите им бяха станали само жълти петна.
— Тъмно е — изхленчи той.
Шийрин протегна ръка.
— Атон! — Той се препъна напред. — Атон!
Теремон пристъпи към него и хвана ръката му.
— Почакай, ще те заведа.
Успя някак да си проправи път през стаята. Затвори очи да не вижда Мрака и изолира съзнанието си от хаоса в него.
Никой не ги чу, нито им обърна внимание. Шийрин се препъна срещу стената.
— Атон!
Психологът усети докосването на треперещи ръце, после те се отдръпнаха и един тих глас каза:
— Ти ли си, Шийрин?
— Атон! — Той се стремеше да диша нормално. — Не се тревожи за тълпата. Сградата ще издържи.
Латимър, култистът, стана на крака, а лицето му се гърчеше от отчаяние. Беше дал дума и да я престъпи би означавало да постави душата си в смъртна опасност. Но все пак не бе дал тази дума свободно, а бе принуден. Звездите скоро щяха да дойдат! Той не можеше да стои настрана и да позволи… И все пак бе дал дума.
Лицето на Бийни беше слабо осветено в червено, докато гледаше нагоре към последния лъч на Бета и Латимър, като го видя така съсредоточен в камерата, взе решение. Ноктите се врязаха в дланите му от напрежение.
Той силно залитна, като тръгна да напада. Пред него нямаше нищо освен сенки, самият под под краката му бе загубил материалност. А после някой се хвърли отгоре му, вкопчи здраво пръсти в гърлото му и той падна.
Латимър сви коляно и го заби силно в своя нападател.
— Пусни ме да стана или ще те убия!
Теремон извика високо и просъска през замъгляващата съзнанието му болка.
— Ах ти, двулик плъх!
Журналистът сякаш възприемаше всичко едновременно. Чу Бийни да грачи: „Хванах го! По камерите, хора!“, а после го обзе странното чувство, че последната нишка слънчева светлина изтъня и се стопи.
Едновременно чу последното смаяно ахване на Бийни и странен вик откъм Шийрин, истерично кикотене, което премина в хриптене — и внезапна тишина, странна, мъртвешка тишина отвън.
И Латимър се беше отпуснал, разхлабвайки хватката си. Теремон се взря в очите на култиста, обърнати нагоре, и видя, че слабата светлина на факлите се отразява в пустотата им. Видя и мехура от пяна върху устните на Латимър и чу ниското животинско хленчене в гърлото му.