Лунна красавица

Магнъс не можеше да свали очи от нея. Тя заспа веднага щом се отпусна до леглото на Дъгълд.

Едната й ръка лежеше върху болния. На моменти пръстите й се раздвижваха и докосваха тялото му.

Магнъс имитира движенията й и рязко сви ръката си в юмрук. Някакъв гняв се надигна у него и той се упрекваше за това. Но чувствените въпроси го обвиваха като червен облак.

Какво ли върховно усещане би било, ако почувства пръстите й да галят гърдите му и да се спускат надолу? А ако разпусне косите си и ги пръсне по тялото му? Какво усещане би било, ако…

Той започна да диша тежко, обсебен от образите, които изпълваха съзнанието му. По дяволите! Тя помогна на Дъгълд и на други, спаси хора, които можеха да бъдат загубени за клана Синклер. Той трябваше да й бъде благодарен, а вместо това чувстваше необясним гняв.

Сива здрачина затъмняваше небето. Звездите блеснаха, когато то се превърна в черно кадифе и дори следа от облак не нарушаваше неговата чистота. Северният вятър беше утихнал, но все още се чувстваше. Това беше нощ, която трябва да прекараш в леглото си или край огъня.

Магнъс се приближи и докосна голата ръка на Йона. Той измърмори леко. Та тя беше премръзнала! Огънят близо до леглото на Дъгълд топлеше единствено него. Йона разчиташе само на кожите, увити около нея. Те бяха топли, но не покриваха добре цялото й тяло… Магнъс свали тежкото наметало от раменете си и я загърна с него. След това взе принцесата на ръце. Тя не произнесе нито звук и отпусна главата си на рамото му.

— Скоро ще се стоплиш, милейди — прошепна той. Когато тръгна, внезапно чу гласа на Глен.

— Принцесата не би желала да е далеч от ранените — отчетливо изрече викингът.

Магнъс се обърна и видя едрия мъж, който се движеше като призрак в тъмнината.

— Да, но тя е замръзнала. Може да се разболее.

— Аз ще се погрижа за нея.

В бледата светлина на звездите Глен видя лицето на Синклер. Гняв беше втвърдил чертите му. Но това не уплаши телохранителя на принцесата.

— Няма да я отнеса далеч — отговори сдържано Магнъс. Малко хора можеха да го гледат право в очите, но Глен беше висок колкото него и дори по-широкоплещест. Магнъс усети предизвикателството в неговия тон, но не смяташе да му обръща внимание.