По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Той работи в кметството — обясни Ричър. — Аз го придружавам.
— Съвсем скоро минава инспекция — каза тя.
— Става дума за съседната сграда — каза Ричър.
— Какво за нея?
Ричър хвърли поглед зад жената.
Сладкарски магазин, пълен с луксозни шоколадови изделия, от които никой няма действителна нужда. Това означава несигурна база от клиенти. Което пък означава несигурен собственик.
— Плъхове — каза той. — Аз изтребвам вредители. Докладваха ни, че има плъхове.
Жената замълча.
— Имате ли ключ за портата на алеята? — попита Грегъри.
Жената кимна.
— Да, но можете да минете и през задния вход на моя магазин. Ще стане по-бързо.
Тя свали веригата от вратата и ги поведе през магазина. Въздухът беше наситен с миризма на какао. Предната част на помещението беше за клиентите, а в дъното имаше сладкарска работилница. Фурни, които току-що бяха включени. Десетки лъскави подноси. Мляко, масло, захар. Метални съдове, пълни с разтопен шоколад. Стоманени плотове. В края на един къс коридор, облицован с плочки, се виждаше и задната врата. Жената ги пусна през нея и Ричър и Грегъри се озоваха на тухлена алея, горе-долу толкова широка, колкото през нея да минават товарни каруци — единственото превозно средство през 1900 г., когато е била построена. Алеята минаваше от изток на запад в продължение на цяла пресечка. Единият изход беше на Томпсън Стрийт, където имаше порта, а в другия край алеята правеше остър завой и свършваше с портата на Спринт Стрийт, която вече бяха разгледали. Указаната сграда изглеждаше също толкова зле от задната страна, колкото и отпред. Може би дори по-зле. Имаше по-малко графити, но беше по-съсипана. Тухлите бяха повредени от разтопен лед, а под водоливниците беше пораснал мъх.
На нивото на улицата имаше един прозорец. И една врата.
Задният вход беше боядисан в същото убито червено като входа на фасадата, но изглеждаше още по-западнал. Вратата беше от дърво, подсилена със стоманен лист и явно боядисвана за последен път от някой редник, който си беше търсил работа след войната в Корея. Или след Втората световна война. Или след Първата световна. Но имаше по-нова ключалка — солидно стоманено резе. Дръжката на вратата беше старомодна медна топка, ожулена и почерняла от времето. Беше невъзможно да се определи дали някой я е пипал през последния час. Ричър я хвана и я завъртя. Топката поддаде на няколко милиметра, после стоманеният език на резето я спря.
Нямаше как да се влезе оттук.
Ричър се обърна и се върна в кухнята на сладкарския магазин. Жената изстискваше разтопен шоколад от една тежка ленена торба със сребърен накрайник, като оформяше по една топка на всеки пет сантиметра от повърхността на широка тава.
— Искаш ли да си близнеш малко? — попита го тя, когато забеляза, че я гледа.
— Виждала ли си някого пред съседната врата? — попита той в отговор.
— Не, никого.
— Дори само да минава през нея?
— Никога — отвърна жената. — Сградата е изоставена.
— А ти по цял ден си тук?
— От седем и половина сутринта. Първо включвам фурните и ги спирам чак в десет вечерта. После почиствам, така че излизам чак в единайсет и половина. Работя по шестнайсет часа. И никога не закъснявам.
— Без почивен ден?
— Малък бизнес. Никога не почиваме.
— Не ти е лесно.
— На теб също.
— На мен ли?
— В този град има много плъхове.
Ричър кимна.
— Кой е собственикът на съседната сграда?
— Не знаеш ли? — попита жената. — Нали работиш в градската управа?
— Ще стане по-бързо — обясни Ричър. — В архива е голяма бъркотия.
— Нямам представа — каза жената.
— Добре — каза Ричър. — Приятен ден.
— Провери разрешителните за строеж на прозорците отпред. На тях са написани сума ти телефонни номера. Сигурно го има и собственика. Трябваше да видиш за каква бюрокрация ставаше дума, когато отварях магазина.
— Благодаря — отвърна Ричър.
— Искаш ли един шоколадов бонбон?
— На работа съм — каза Ричър.
Двамата с Грегъри излязоха от магазина, завиха надясно и спряха пред прозорците на указаната сграда. Бяха закрити с тъмни завеси. На стъклата бяха залепени десетина разрешителни за строеж. Стъклата бяха покрити с мръсотия, а разрешителните бяха изсъхнали и пожълтели. Срокът на всичките беше изтекъл отдавна. Но на тях продължаваха да се четат телефонните номера, написани на ръка с черен маркер — по един номер за всеки от участниците в изоставения строителен проект. Архитект, строителна фирма, собственик. Грегъри не си ги записа. Извади малкия си сребърен телефон и ги снима. После отново го използва, този път по основното му предназначение — да се обади в Дакота Билдинг.