Тайната история на Мосад
- Автор: Томас Гордън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саша Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната история на Мосад». Краткое содержание книги:
Проблемът си остана неразрешен и по време на написването на книгата. Дали би могъл Бен Менаше да изрови доказателство, което в крайна сметка да удовлетвори Ал Файед и да докаже конспирация? Дали Даяна е била бременна по време на смъртта си? Дали Мохамед Ал Файед е бил толкова заслепен от скръб, примесена с гняв, че да манипулира фактите според тезата си?
На тези въпроси отново ще се връщаме и през новия век. Но на тях така и не може да бъде даден задоволителен за Мохамед ал Файед отговор — убедителен за всички, които смятат, че той е опасно подведен и че пръска пари, за да докаже една истина, която може би, но само може би, е добре да бъде пазена под ключ от всички пряко замесени.
У някои от колегите на Морис се затвърди убеждението, че опитът да се вербува Анри Пол беше поредното доказателство, че управлението на Мосад беше разклатено и организацията предприемаше неразумни, необмислени докрай операции от международен характер, без да преценява евентуалните дългосрочни последици за самата нея, за Израел, за мира в Близкия изток и най-сетне за двустранните отношения с най-стария и близък съюзник на еврейската държава — Съединените американски щати. Някои от офицерите твърдяха, че откакто Бениамин Нетаняху е станал министър-председател през 1996 година, проблемите са се задълбочили.
Един ветеран, член на израелската разузнавателна общност, беше казал следното: „Хората виждат, че мнозина от онези, които работят за Мосад, се оказват главорези, маскирани като патриоти. Това говори лошо за нас, за нашия морал и в крайна сметка ще има отрицателен ефект върху отношенията между Мосад и другите служби за сигурност.“
Друг дългогодишен офицер от израелското разузнаване беше не по-малко рязък: „Нетаняху се държи сякаш Мосад е част от собствената му версия за двора на крал Артур. Всеки ден трябва да се случва нещо ново, да се извършват промени, защото в противен случай рицарите около неговата кръгла маса ще се отегчат. Ето причината за влошаването на работната атмосфера в Мосад. Трябва да свирим тревога, преди да е станало прекалено късно.“
Първият урок, който научих през оня четвърт век, докато пишех за разузнавателните служби, бе, че техен основен арсенал са измамите и дезинформацията наред с подривната дейност, корупцията, изнудването, а понякога и убийствата. Агентите са обучавани да лъжат и да се възползват от контактите, които създават, както и да стигат до злоупотреба с тях. Те са обратното на неписаното правило, че джентълмените не четат чужда поща.
За пръв път се сблъсках с подобен тип поведение, докато разследвах някои от големите шпионски скандали по време на студената война като издаването на атомните тайни на Америка от Клаус Фукс. Както и компрометирането на британските МИ5 и МИ6 от Гай Бърджис, Доналд Маклийн и Ким Филби. Всеки от тях беше станал олицетворение на предателството, двуличието и двойната игра. Бях също така един от първите писатели, които получиха достъп до безумната идея на ЦРУ за контрол над разума — направление, което управлението беше принудено публично да потвърди десет години след излизането на моята книга на тази тема — „Пътуване към лудостта“. Отричането докрай е като черна магия, което всички разузнавателни служби по света са усвоили до перфекционизъм.
Въпреки това, за да стигна до истината, бях подпомогнат в голяма степен от двама професионални разузнавачи с офицерски чинове — Йоахим Кранър, моя тъст, вече покойник, който беше ръководил мрежа на МИ6 в Дрезден в годините след Втората световна война, и Бил Бъкли, шеф на централата на ЦРУ в Бейрут. Външно те доста си приличаха — високи, слаби, снажни, с вечно вирнати брадички. Погледът им не разкриваше почти нищо, освен това, че ако човекът насреща не е част от решението, то тогава е част от проблема. Притежаваха забележителен интелектуален потенциал и критичността, с която говореха за управленията, за които бяха работили, на моменти беше сурова.
И двамата постоянно ми напомняха, че един заговор може да бъде разкрит от на пръв поглед незначително събитие, наречено от Бил „мехурче в бълбукаща каша“: смъртоносна престрелка в безименна уличка; колективно стъписване, когато един агент или цялата мрежа бъде разкрита; секретна операция, която да заличи дългогодишни усилия за изграждане на политически връзки; откъслечна рутинна информация, която довършва подреждането на събраните от разузнаването факти. Йоаким добавяше, че „понякога и няколко думи, дочути случайно, могат да хвърлят нова светлина върху нещо“.