Мотивът

Глицки се добра до Кейти Уест, докато тя провеждаше среща с журналисти в наскоро ремонтираната, утилитарна, но все още прекрасна Фери Билдинг на залива, в източния край на Маркет Стрийт. Слънцето, обвито в здрачевина, се бе пъхнало под завивката на крайбрежната мъгла, която покриваше западната част на града по това време на годината. В края на пролетта и в началото на лятото климатът в Сан Франциско много приличаше на този в Нюфаундланд. До падането на мрака имаше още много време, но пряката слънчева светлина бе изчезнала от доскоро светлия, искрящ и дори вдъхновяващо гостоприемен градски център и бе станало доста студено. Сега пориви на студения вечерен вятър разтваряха саката на бизнесмените и разчорляха прическите на жените. Вестници и опаковки на храни се въртяха във вихрите на алеите и на небостъргачите.

От кабинета на кметицата му казаха, че може да я намери някъде на Маркет Стрийт, ако не успее да я хване във Фери Билдинг, но че трябва да опита първо там. Той накара Паганучи да го остави пред сградата и тръгна, превил глава и напъхал ръце дълбоко в джобовете си, докато не се спаси от вятъра и не се вмъкна вътре. Нейна светлост и антуражът й от журналисти тъкмо излизаха от пасажа с книжарниците, където тя „спонтанно“ си бе купила няколко романа, три готварски книги, няколко компактдиска с музика, последните хуморески на Дон Новело и един пътеводител за Италия — всички написани или изпълнени от граждани на Сан Франциско.

Глицки застана отстрани и слушаше с известен скептицизъм как Уест говори пред скупчилите се репортери, възхвалявайки добродетелите на града, растящото му значение като Мека на изкуствата и на творчеството, както убедително доказвали тези толкова разнообразни творби. Един брадат мъж в инвалидна количка се откъсна от най-близката група от десетина репортери и се насочи към него.

Глицки добре познаваше Джеф Елиът. Негов състудент и заедно с Уест участник в приятелските сбирки с областния прокурор, Елиът списваше рубриката „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Той беше болен от множествена склероза и Глицки знаеше, че наскоро се бе наложило да се откаже от патериците, които от време на време използваше, и да седне в инвалидната количка.

— Какво търсиш тук? — попита го Елиът.

— Имам малко работа с кметицата.

— Искаш ли да поговорим за това? Да видиш името си във вестника?

— Това е целта на живота ми — почти се усмихна Глицки.

— Може би по-късно, ако се окаже нещо важно. Не допускай да ти попреча да си запишеш колко благодатен е градът ни за художниците. Няма да чуеш много такива.

— Ако изобщо има.

— Е, кметицата току-що го каза, тъй че трябва да е истина.

— Ако е така, значи е страхотна сензация — вдигна поглед към него Елиът. — Да познаваш някой борещ се с живота художник, който наистина да живее тук?