Няма път за „Херкулан“
- Автор: Славчев Светослав
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма път за „Херкулан“». Краткое содержание книги:
Карг го изгледа, в един момент като че поиска да каже нещо, но замълча.
— А надежда… — добави Ферн, — Надежда никой не може да ни обещае. Опитваме се да излезем и това е всичко.
Изглежда, не думите, а горчивият тон, с който бяха казани, направи впечатление. Карг се облегна назад, по лицето му мина спазма.
Тишината в каютата се сгъсти. Само едно слабо доловимо трептене пробягваше от време на време по стените.
„Някой двигател още работи — помисли Ферн. — Защо Рима не го спре?“
— Не мога да повярвам — призна Карг. — Прекалено е… странно. Заспах, струва ми се, преди час, събудих се и сега ми казвате това! — Той спря, взря се в лицата им, като чакаше да отрекат предишните си думи. — Ако смятате, че се страхувам от живота на Антей-три, лъжете се! Човек като мен, дванадесет години навигатор, се плаши само веднъж. После всичко е все едно! Кажете истината!
Ноол поклати мрачно глава и се изправи.
— Това е истината!
Той направи две крачки до стереоекрана, чиято светлина беше започнала бавно да мени цвета си и сега блестеше в сапфирено прозрачносиньо.
— Рима, ние сме при Карг.
— Разбрах — каза гласът на Рима от екрана. И добави със зле скривано напрежение: — Ще можете ли да дойдете?
— Смяташ, че сме близо до границата?
— Не зная. Изглежда друго. С пътя на „Херкулан“.
Ноол се обърна към креслата.
— Навигатор Карг, това е всичко. Най-добре е да останете в каютата… още малко. И повярвайте, трябва да действуваме така, като че няма Антей-три. Защото отдавна вече няма.
Карг плъзна поглед по стените на каютата, по леглото и екрана, като че ги виждаше за пръв път. Изправи се и се опря на креслото. Светлото му лице побледня още повече.
— А другите… от Базата?
„Имал е близки — помисли Ферн. — Деца може би.“
Гласно каза:
— Чакаше ви… някой?
— Да. Една жена… щеше да дойде с мен на Антей-три. Доброволно. Нали е позволено?
Ноол завъртя глава, по загрубялото му лице мина сянка.
— Позволено е. Но жената, за която мислите… тя е живяла отдавна. Добре или зле — живяла е и отдавна е мъртва. Нямаме вече никой, разберете го, навигатор Карг!
— Да — глухо каза Карг. — Разбирам. Значи всичко е било напразно.
Всичко — какво? Ферн можеше само смътно да предполага.
Отначало Ферн не забеляза нищо, макар че Рима с поглед им показа екрана на локатора. Зелената ивица — пътят на „Херкулан“ — беше права, под нея вървяха и бързо се сменяха светещи зелени цифри. Ферн вдигна пак очи към ивицата, после изведнъж разбра.
Цифрите се сменяха необичайно бързо. Такава скорост „Херкулан“ не би трябвало да има.
То като че се долавяше и от друго — краката му бяха леко натежали, но Ферн го отдаваше на слабосттаа, от която все нещо бе останало.
— Двигателите? — тихо запита Ноол.
— Спрени са вече.
— И резервните?
— Всички. Това не е от двигателите, а от онова движение… принудителното движение по окръжност. Отначало беше по-слабо — тогава, когато бяхте при Карг. Сега се усилва. И гравитацията… и тя нарасна.
Нямаше нужда да го добавя — скалата на гравитомера го показваше ясно. А ускорението на "Херкулан растеше.
Ноол погледна бързо към биоавтомата на пулта.
— Запитах го вече — изпревари го Рима. — Причината му е неизвестна.
Тримата отново се взряха в зелената ивица. Имашз нещо хипнотизиращо в нея, нещо, което ги приковаваше към екрана. То беше чувството, което едновременно ги беше завладяло. Досега „Херкулан“ беше убежище за тях. Защита, макар и несигурна. Странният ход на времето беше заплаха, но далечна — зад стените на кораба. Бяха живи, говореха и мислеха. Корабът ги пазеше.
Сега опасността беше пред тях, непозната, но осезаема. „Херкулан“ вече не се подчиняваше. Летеше нанякъде и към нещо, като тресчица, запратена в бързей, и те не можеха да сторят нищо, за да го спрат. Това беше краят.
— Биоавтомат! — каза Ферн дрезгаво. — Свържи ме със станцията!
— Имам връзка! — обади се отчетливо Първият.
— Скоростта се увеличава. Защо?
— Изпитваме привличане от неопределен източник. Нямам достатъчно информация.
— Неопределен! — повтори Ферн. Знаеше, че Първият съобщава всичко, което знае, но все пак не можа да се сдържи: — Ще кажеш ли,нещо точно, или не!
— Не. — Първият отговори, после се забави малко: — Има една особеност в пътя. Искам време за наблюдение, за да я изясня.
С Първия просто не можеше да се спори.
Ферн пое дъх, изправи се и пристъпи към илюминатора. Блендата трепна и безшумно се разтвори, той се опря в хладната метална рамка. Искаше само минута да постои така, да събере мислите си.
Какво можеше да направи? Какво, по дяволите! Ако имаше нещо, което така да го изкарваше от равновесие — това беше пълната безпомощност. Капанът на времето си играеше с тях, поднасяше им една след друга своите прищевки. А те стояха тук, мъчеха се да изкопчат нещо от биоавтоматите и гадаеха съдбата си.