Няма път за „Херкулан“
- Автор: Славчев Светослав
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма път за „Херкулан“». Краткое содержание книги:
— Ка-арг? Какво става, Карг?
Светлото петно се смаляваше…
— За бога, обади се! Ка-арг!
…превърна се в блестяща точка и изчезна. И той осъзна, че е сам.
Още нямаше ужас. Да го изостави? Това беше абсурдно. Беше чувал, че някога и някъде се е случвало, но те бяха от тези удивителни истории, които винаги се разказваха с отвращение и имената на бегълците даже не се споменаваха. И после при такива случаи винаги имаше някаква неподозирана принуда, някаква заплаха.
А сега дори нямаше много сериозна опасност. Допреди минута беше разговарял с него. „Как е, Венуел?“ „Дребно.“ Планетата се гърчеше, но това не можеше да стресне „Аргонавт“.
Той почувствува слабост в колената и седна. А ако все пак Карг не се върнеше?
Имаше кислород за около два дни меридианно време, малко вода в контейнера и авариен запас от стимулатори. Да би могъл да отвори радиомаяка, вътре би издържал повече.
Повредената дюза вече не работеше и той бавно, като пестеше силите си, се довлече до купола на радиомаяка. Разбута колкото успя пръстта и камъните и набра кода на входа. Стоя дълго, минути след минути, гледаше като парализиран тъмния кръг, който означаваше живот. Нищо.
Парализата се смени с бурни скокове, хаос от движения. Удряше по купола, натискаше безсмислено клавишите на предавателя си, напрягаше се да отмести исполинските скални късове от аварийния вход. И едновременно разбираше, че така скъсява все повече останалите броени часове от живота си.
Оранжевото сияние над него постепенно се стопи и се превърна към хоризонта в отровен синкавозелен блясък. Идваше то — малкото рентгеново джудже. Това беше смъртта. Задушен в безполезния скафандър, скимтящ за всяка глътка въздух, изгорен.
Нямаше смисъл да стои и да чака тук тази смърт.
И той, олюлявайки се, тръгна към пукнатините. Наближи първата, поиска да я заобиколи. Но противната слабост в колената се появи отново, той се опита да седне, подхлъзна се и полетя…
И се събуди.
Ферн отвори очи. Съзнанието още пазеше чувството, че лети, но незабавно превключи от съня в действителността.
Пултът беше пред него, котешката зеница на Първия примигваше, заета с нещо свое. В илюминатора блестяха измамни гроздове от звезди. Измамни, защото те не бяха там, където сега ги виждаше. Изкривеният капан на времето ги беше пренесъл другаде.
Колко беше спал? И що за сън? Да преживееш една чужда смърт като своя, да се виждаш отстрани и едновременно в скафандъра на този — как беше? — Венуел…
Имената бяха много ясни, това беше подозрителното. Венуел, Карг, корабът се наричаше „Аргонавт“, отвратителната планетка бе от системата М-246 с тройна звезда, една от които — рентгеновото джудже. Имаше гейзер от прегрята лава…
Безсмислица. Никога не бе виждал такъв гейзер.
— Трябва да се съвзема! Стига!
Нарочно го каза високо. Знаеше, че това ободрява.
Но чу гласа си и изведнъж го завладя безпричинен страх. Даже не страх, а като че ли отглас от страх. Сякаш някога се бе страхувал и сега го връхлиташе неясният спомен за опасността. Другият, Венуел, още живееше в него.
— Биоавтомат Първи! — повика Ферн. — Свържи ме с „Херкулан!“
На екрана веднага се появи полутъмната кабина, след това — пултът, лицето на Рима.
— Нещо ново? — Гласът му се мъчеше да бъде равнодушен.
— Всичко е наред. Те вече сънуват.
Ферн се размърда неспокойно в креслото.
— Как… сънуват?
— Не ви ли казахме? При съживяването, когато се събужда мозъкът. Това е първото.
Ферн се поколеба, после се реши.
— Знаете ли, Рима… аз също. Имах много особен сън. Бях изоставен на една планета.
В косите очи на Рима просветна интерес.
— Нещо по-точно?
— Това е странното, че е точно. Даже прекалено. Наричах се Венуел. Името познато ли ви е?
— Не.
— Онзи, който ме изостави, беше Карг. От „Аргонавт“.
— Карг? — трепна Рима. И понеже Ферн недоумяваше, добави бързо: — Карг е един от онези… в контейнерите! Вие не знаете, но говорят, че това се случва! Когато мозъкът се събужда, той сънува с необикновена сила… И казват още, че тези сънища можели да се предават!
— Името. Защо сте така сигурна? Нали не го знаете?
— Случайно стана. Имаше един… една неприятност преди излитането, при която научихме имената. Там, на Антей-три, те всички щяха да получат нови имена. Нищо да не ги свързва с миналото. Но сега е все едно. А какъв беше сънят?
Като премисляше и допълваше, Ферн разказа кошмара: опитът да отвори радиомаяка, куполът, засипан от каменната лавина, ужасът и отчаянието.
Това беше сън на Карг, нямаше съмнение. Той сънуваше вината си и по странните закони на кошмарите умираше като жертвата.