Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
Разбира се, на мен никак не ми се щеше да потъвам в униние, но халките, розите и Менделсон най-вероятно щяха да ме подминат и щях да си остана стара мома. И макар младежът пред мен да разливаше усмивката си, аз не си въобразих кой знае какво, но въпреки това плахо и дори срамежливо се усмихнах, защото ми стана жал за него, и то не само заради пострадалата му кола. По-скоро защото ако той очакваше да последва нещо от нашата среща, щеше да го застигне горчиво разочарование.
— Я какви очички имаме! — рече напевно младежът с вид на пълен кретен и аз веднага престанах да му съчувствам, защото нямах никакво време да се занимавам с идиоти. — Нямаше да е зле с тези очички да поглеждаме и към пътя.
— Днес имах ужасен ден… искам да кажа, че… по принцип карам много внимателно…
— Не се и съмнявам — кимна той. — Колата ти застрахована ли е?
— Какво? Не, тоест… не съм сигурна.
— Пиленце, тази кола твоя ли е? — Усмивката все още играеше по устните на младежа, но интонацията му стана насмешлива.
— Какво значение има? — свъсих се строго аз, понеже не можех да понасям насмешките.
— Зависи — сви рамене той. И в този момент осъзнах, че младият мъж ми се подиграва.
— Вижте какво, нямам време…
— Значи колата не е твоя. На мъжа ти ли е?
— Не.
— Нямаш мъж или колата не е негова?
— Ако искате да знаете, не съм омъжена, а колата е на приятеля на мащехата ми.
В този миг той придоби леко стъписан вид, тъй като вероятно осмисляше чутото, след което рече:
— Това поне е успокояващо.
— Кое?
— Че не си омъжена. Щях да се разстроя.
— Вижте какво, зная, че съм виновна, вече ви се извиних и съм готова пак да ви се извиня, но не разбирам от-къде-накъде…
— Ще викаме ли ченгетата или ще се разберем помежду си? — прекъсна ме той.
Въпросът ме свари неподготвена. Спомних си, че документите на колата не са у мен, както и шофьорската ми книжка, защото когато излизах от апартамента, в бързината изобщо не се сетих да ги взема.
— Ще се разберем помежду си — отвърнах кротко.
— Аха — кимна той, усмивката му стана още по-широка, младежът заобиколи колата ми, т.е. колата на Сева, отвори вратата и се настани до мен. — Значи така, колата ми не е евтина, а ти успя да я смачкаш от едната страна, тъй че хайде да решаваме…
— Ще си платя — кимнах с готовност. По дяволите, ама че работа… като че ли напук нямах никакви пари в джоба си!
— Сега ли ще си платиш? — попита той.
— Честно казано… по-скоро ще си платя утре. Да речем, някъде около обед. Съгласен ли сте да направим така?
— Около обед ли? Ще си помисля — кимна той и започна да се оглежда наоколо с такъв вид, сякаш беше изгубил пръстен с диаманти в колата ми.
— Дълго ли ще мислите? — придадох си строго изражение аз.
— Зависи.
— Търсите ли нещо? — не се сдържах да попитам.
— Търся. Чантата ти.
— Защо ви е? — Правичката да си кажа, отговорът му породи известно недоумение у мен.
— Нещо ми подсказва, че нямаш документи. Познах ли?
— Да допуснем, че сте познали. И какво от това?
— А ти, пиленце мое, случайно не си ли откраднала тази кола?
— Шегувате ли се? Мислите ли, че бих могла да извърша такова нещо? Ето и ключовете, нали ги виждате! — Ала не биваше да му показвам ключовете, защото той ги измъкна от таблото и ги прибра в джоба си.
— Все ми се струва, че караш тази кола без разрешение.
— Вас какво ви засяга? — озъбих му се аз, тъй като вече осъзнах, че той няма намерение да ми върне ключовете. А за последствията не ми се щеше дори да мисля. Сева направо щеше да ме удуши… и без съмнение щеше да крещи като побъркан, а след това цял живот щеше да ми натяква тази история. — Дайте ми ключовете. — Мисълта за Сева ми вдъхна кураж. — И изобщо…
— Да се разходим ли до автосервиза? — попита той, без да си дава особено зор. — Или ще идем у нас?
— Да не би да поправяте коли?
Щеше да е по-добре да не задавам такива въпроси, защото той можеше да ме вземе за идиотка… но да върви по дяволите!… Изчервих се от неудобство и това още повече ме ядоса.
— Не, моят бизнес е друг — бодро отвърна младият мъж. Ръката му се премести на облегалката на моята седалка, а оттам се плъзна на рамото ми. — Но си струва да се отбиеш у нас — продължи той, сякаш нищо не се бе случило. — Имам страхотен апартамент с огледало на тавана…
— Ама че свиня! — произнесох присъдата си аз, забравила, че трябва да бъда предпазлива. — Върни ми ключовете и се махай оттук! Можеш да извикаш ченгетата или, ако щеш, службите за борба с тероризма. Омитай се оттук!