Вектор
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вектор». Краткое содержание книги:
Д-р Джак Степълтън и д-р Лори Монтгомъри (които познаваме от „Хромозома 6“ и „Заплаха“) се сблъскват с нови два странни случая в практиката си на съдебни патолози. Първата жертва, на която попадат, е Джейсън Папарис — заможен търговец на килими. Когато пристига и втората жертва — младият привърженик на „скинхедс“ Брад Касиди — лекарите все още не виждат никаква връзка между двата случая. Но не след дълго в хаоса започва да прозира система: това не са нещастни случаи, а преднамерени убийства с далечен прицел. А пред размаха и безчовечността на замисъла и най-хладнокръвният би потреперил от ужас. От Джак и Лори зависи дали ще успеят да сглобят пъзела навреме — преди да се е разразило непоправимото…
В характерния си стил Р. Кук е създал хипнотична смес от въображение и реалност, основана върху последната дума на био-технологиите. „Вектор“ е сред най-доброто, създадено от краля на медицинския трилър.
На първо място сред тях, а и изобщо за целия му престой в Съединените щати, беше срещата и сближаването му с Кърт Роджърс и Стив Хендерсън. Именно те му вдъхнаха увереност, именно те придадоха плът и кръв на най-смелите му мечти за отмъщение. Първата им среща беше абсолютно случайна. След дълъг и тежък работен ден в разгара на лятото, Юри се беше отбил в един малък като животинска бърлога бар в Бенсънхърст, Бруклин, който се наричаше „Бялата гордост“. Пресушил плоското си шише часове по-рано, той отчаяно се нуждаеше от една водка, дори и само заради силите, които питието щеше да му даде, за да се прибере у дома, в Брайтън Бийч.
Минаваше единадесет вечерта, заведението беше пълно и оглушително шумно. Стените кънтяха от метал-парчетата на „Скрюдрайвър“, издънени до дупка на стереото. Преобладаващата част от клиентите бяха млади хора с бръснати глави, тениски без ръкави и изобилие от татуировки. Почти всички бяха бели и се прехранваха с тежък физически труд. Юри би трябвало да отгатне на какви хора ще се натъкне, дори и само заради паркираните на тротоара лъскави мотори „Харли Дейвидсън“, украсени с нацистки символи.
Спомни си, че се беше поколебал преди да влезе. Интиуцията го предупреждаваше за опасност, която просто се усещаше във въздуха. Част от клиентите се обърнаха да го огледат, в очите им се четеше враждебност. Две бяха причините, които го накараха да влезе. Първо, евентуалното му оттегляне почти сигурно щеше да предизвика преследване — като от зло куче, което все още не е сигурно в намеренията ти… На второ място беше нуждата. Той действително изпитваше нужда от сто грама водка, а нищо не му гарантираше, че другите заведения в Бенсънхърст ще бъдат по-гостоприемни от тази дупка.
Седна на едно свободно столче пред бара и се облегна на лакти. Гледаше право пред себе си. Акцентът, с който си поръча питието, привлече вниманието на съседите му. Около него бързо се образува полукръг от младежи с доста заплашителни мутри. В момента, в който Юри беше сигурен, че тупурдията започва, тълпата се раздели и направи път на мъж с късо подстригана коса на около четиридесет години, който очевидно се радваше на уважението на младежите.
Новодошлият беше с тъмноруса коса, висок и жилав. Косата му беше точно толкова дълга, колкото да се отличава от бръснатите глави наоколо. Подобна прическа носят военните, съобрази Юри. За разлика от останалите, тениската на този човек беше с ръкави и още носеше следи от ютията. В лявата й част беше избродирана червена пожарникарска каска, под която имаше надпис „Противопожарна команда №7“. Наличието на една единствена татуировка също го отличаваше от тълпата скинари. Тя изобразяваше малко американско знаме и се намираше на дясната му ръка, малко под рамото.
— Не знам дали влизаш тук от смелост или обикновена глупост, друже — подхвърли русокосият. — Това е частен клуб…
— Съжалявам — промърмори Юри и понечи да се надигне, но русокосият сложи ръка върху рамото му.
— Приличаш ми на руснак…
— Такъв съм — кимна Юри.
— Евреин?
— Не! — изръмжа Юри и лицето му се наля в кръв. — Дори не си го помисляй!
— В Брайтън Бийч ли живееш?
— Да — отвърна Юри и нервно преглътна. Не можеше да разбере накъде ще го отведе този разговор.
— Мислех, че всички руснаци там са евреи…
— Не и аз — промърмори Юри. Мъжът насреща му знаеше какво говори. Болшинството от руските имигранти в Брайтън Бийч действително бяха евреи. Това беше една от причините Юри да има толкова малко приятели. Тук новопристигналите преселници се поемаха от многобройни еврейски организации, които се грижеха за тяхното успешно внедряване в новото общество. Същевременно евреите бяха единствените съветски граждани, които имаха право да емигрират по време на комунистическия режим и когато СССР се разпадна, тяхната общност в Америка вече беше достатъчно многобройна. На Юри никой не му обърна внимание поради простия факт, че беше атеист и не проявяваше интерес към никакви религиозни фракции.
— Май усещам негативно отношение към еврейската общност — моментално го усети русокосият.
Очите на Юри пробягаха по надписите върху тениските на голяма част от скинарите, насъбрали се около тях. Бързо откри това, което само беше зърнал на влизане: „Холокостът е ционистки мит“, „Долу правителството на САЩ, окупирано от ционисти“. Реши, че без проблеми може да изповяда своите антисемитски убеждения.