Жертвата неизвестна

Серьожа отново не схвана съвсем ясно за какво му говореше тя. Той беше такъв невежа, че в онзи момент дори не си представяше как е възможно да убиеш човек заради един апартамент. Защо трябваше да го правиш? Та нали в такъв случай апартаментът ще бъде ничий или някой ще го получи по наследство… Общо взето, той не разбра нищо от тези неща. Но други разбра много добре: че трябва да тръгне на работа, да не се докосва до наркотиците и да не води никого от своите познати в този апартамент. При това положение Сергей на първо време щеше да има покрив над главата си, под който да не се чувства излишен и ненужен, а впоследствие — и собствен апартамент. Това беше единственият му шанс, както правилно му каза онази бабичка, която го прибра от улицата. Повече по никакъв начин и никога в живота си той не би могъл да се сдобие със свое жилище. Условията бяха поставени много ясно. Имаше и още нещо, което в онзи момент Серьожа Суриков осъзна и което толкова дълбоко го потресе, че се превърна в негово ръководство за действие и в крайна сметка промени живота му. Че той е по-глупав от тази стара, от тази съсипана бабичка София! Че той знае по-малко от нея. И разбира по-малко неща, отколкото тя. За него това беше срамно и трябваше да се поправи. Беше му толкова странно, че преди не бе забелязвал собствената си ограниченост и необразованост! Вероятно причината беше в това, че общуваше само с такива като него, които през целия си живот бяха прочели по книжка и половина, и то — в ранното си детство, и които гледаха само екшъни по видеото. Серьожа отдавна вече нямаше собствен дом, където би могъл да почете малко или да погледа по телевизията някоя нормална програма, а не безкрайното кунг-фу, и да види как изглеждат обикновено младите момчета на неговата възраст, с какво се занимават, как разговарят, за какво мислят и дори какви филми снимат. Серьожа Суриков никога не бе виждал такива неща и не знаеше нищо за тях. Целият му живот бе преминал в компанията на същите малоумни недоносчета, какъвто бе и самият той, които постоянно се друсаха, пиеха и чукаха някакви точно толкова пропаднали момичета, колкото бяха и самите те. Това беше целият му живот. Глупашки и никому ненужен. Ненужен дори на самия него. Може би София Иларионовна бе единственият човек на света, който имаше нужда от него. Макар и не за дълго — само за няколко години, докато е жива тя, — той със сигурност бе нужен някому. Затова щеше да остане с нея, докато тя живееше и дишаше. Щеше да й помага, щеше да ходи вместо нея да пазарува, щеше да си говори с нея и може би щеше да разбере защо тя е по-умна от него и защо той разбира и знае толкова малко неща…