Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Искаше му се да продължат да танцуват, да продължава да я държи в прегръдката си, но тя се откъсна от него и кратко заяви:
— Гладна съм.
Мидите и раците отдавна се бяха свършили и те се принудиха да се задоволят с това, което беше останало — студено пушено пиле, леко увехнала салата и овесени ядки с втвърдило се вече масло.
Брандинг гледаше с удивление как Шизей се хранеше с апетита на младо животинче, ниско приведена над, чинията. Дългите й нокти, лакирани в златно, светкавично обработваха пилето и овесените ядки, тя ядеше бързо, икономично и лакомо. Изглеждаше така, сякаш беше забравила за неговото присъствие, а и за присъствието на всички останали.
Когато приключи, издаде устни и внимателно облиза пръстите си. В този жест имаше нещо толкова откровено еротично, че Брандинг неволно изгуби присъствие на духа и успя да си го възвърне едва след като известно време се вглеждаше в невинното й личице, спокойно и безстрастно като лятната нощ наоколо. Шизей избърса устни с книжна салфетка и едва след това си направи труда да отвърне на погледа му.
А Брандинг реагира като момче, което са хванали да бърка в буркана със сладкото. Наложи му се да си напомни, че жената никога не е в състояние да чете мислите му и успя да й отправи една от онези перфектни и нищо неозначаващи гумени усмивки, които всички политици владеят до съвършенство.
— Когато правите това, изглеждате глупав като парцалена кукла — каза тя и небрежно захвърли смачканата салфетка.
Той беше толкова смаян, че за миг изгуби дар слово. После лицето му се наля с кръв, той бутна чинията си настрана и се изправи:
— Моля да ме извините.
Тя протегна ръка и взе дланта му.
— Нима толкова лесно се обиждате? — попита. — А аз си мислех, че един американски сенатор би трябвало да е в състояние да приема истината.
Нежно, но решително той отдръпна ръката си, после хладно процеди:
— Лека нощ.
Сега, на следващата сутрин, с премръзнали от студената вода на Атлантическия океан крака, Брандинг напразно се опитваше да изхвърли от главата си мислите за Шизей. Питаше се дали ще я види отново, същевременно си даваше сметка, че в тази жена има нещо опасно, дори разрушително. Приятно му беше да мисли за нея — сякаш надничаше в дълбока пропаст или пък играеше на прескочикобила над жарта на голям огън. Когато беше хлапе, и той, подобно на всичките си приятелчета, искаше да изпита вълнението на смъртната опасност, да задържи това вълнение колкото може по-дълго. В това отношение беше съвсем като Питър Пан, стремящ се да задържи с всички средства буйната си младост.
— Господи — въздъхна Брандинг. — Какво става с мен?
Но вече знаеше, че това, което става с него, няма нищо общо с божието име.
Джъстин се показа на прага:
— Имаш писмо — извика тя. — С щемпел от Марко Айлънд, Флорида, което означава, че сигурно е от Лю Кроукър.
Никълъс вдигна очи от следобедните сенки, които пробягваха по земята. Протегна ръка за писмото, лицето му беше безизразно.
— Ник? — Джъстин седна на японската веранда до него, но не го докосна. — Какво има, Ник? — Очите й изгубиха пъстротата си и станаха зеленикави, това често й се случваше в състояние на емоционален стрес. Червените точици в ириса на лявото й око пламнаха от самотен слънчев лъч. Дългите й крака бяха кръстосани в коленете, тъмната коса покриваше раменете. Кожата й беше гладка и млечнобяла, обсипана с едва забележими младежки лунички. Носът й, широк малко повече от необходимото, подчертаваше силата на характера, докато плътните устни издаваха наличието на несъмнена чувственост. Годините я бяха пощадили и тя изглеждаше съвсем като момичето, което Никълъс бе срещнал на плажа на Уест Бей Бридж преди цяло десетилетие. Наистина тогава тя беше просто едно наплашено дете, а сега — жена, съпруга и майка, макар и за кратко…
— Прочети го — подаде й обратно писмото Никълъс. В гласа му прозвуча такова безразличие, че тя отново усети как я залива вълната на безпокойството. От операцията му бяха минали цели осем месеца, но той й изглеждаше все така чужд и различен както непосредствено след нея. Не харесваше храната, която Джъстин му приготвяше, макар тя да му поднасяше все любими някога блюда, сънят му също се промени. С изключение на дните след смъртта на детето, той винаги спеше дълбоко и спокойно, но сега все по-често Джъстин го чуваше да се разхожда из къщата в три часа сутринта. Най-лошото беше, че не се залавяше с нищо. Всеки ден излизаше на верандата, сядаше на стола и отправяше равнодушен поглед към градината.