Под купола 2

— Междувременно Барби ще кисне в ареста — изтъкна Линда, — където ще се опитват всячески да измъкнат признанията му. Мамка му, може би вече го правят, докато ние тук седим и си говорим!

— Добре, да предположим, че размахате значките си и ме вкарате в погребалното бюро на Бауи — разпери ръце Ръсти. — И да предположим, че открия нещо, което оневинява напълно Барби. Смятате ли, че онези ще измънкат гузно: „Опа, значи сме сбъркали“ и ще го пуснат? И ще му позволят да поеме ръководството на града? Защото нали правителството иска точно това? Не Рени, а Барби да ръководи Честърс Мил по време на кризисната ситуация? Вярвате ли, че Големия Джим изобщо би допуснал…

Мобилният му телефон иззвъня.

— Това нещо е най-противното изобретение на човечеството! — изсумтя Ръсти, но с облекчение установи, че поне не го търсеха от болницата.

— Господин Евърет? — чу женски глас. Звучеше му познат, но не можеше да се сети за името ѝ.

— Да, аз съм, но ако случаят не е спешен, бихте ли ме потърсили по-късно, защото съм доста зает в мом…

— Не знам дали случаят е спешен, но определено се отнася за нещо много, много важно. И понеже господин Барбара — или по-скоро полковник Барбара — бе арестуван, вие сте този, към когото трябва да се обърнем.

— Госпожо Макклачи, вие ли се обаждате?

— Същата, но най-добре Джо да ви обясни всичко. Давам ви го.

— Доктор Ръсти? — Момчето не можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Здравей, Джо. Какво има?

— Мисля, че го открихме. Генератора. Какво да правим отсега нататък?

Изведнъж целият свят помръкна толкова ненадейно, че тримата ахнаха безмълвно, а Линда стисна мъжа си за ръката. Причината обаче беше в голямото черно петно върху западната страна на Купола. Снишаващото се слънце се бе скрило зад него.

— Къде?

— На билото на Блек Ридж.

— Имаше ли радиация, синко? — попита Ръсти и в същия миг се смъмри наум: „Естествено, че ще има, как иначе биха го открили?“

— Последния път Гайгеровият брояч отчете плюс двеста — отвърна момчето. — Което не е нещо кой знае какво. Какво да правим сега?

Ръсти прокара пръсти през косата си. Случваха се толкова много неща… Толкова много неща, и то с такава бързина. Как можеше един парамедик от малък град, който никога не се бе смятал за човек на енергичните действия и решения, а още по-малко пък за лидер, да се справи с тях?

— Засега нищо. Всеки момент ще се стъмни. Утре ще се заемем с това. Междувременно искам да ми обещаеш нещо, Джо. Не говори с никого за откритието ви. За момента знаете ти, Бени и Нори и майка ти. Нека си остане така.

— Добре — съгласи се момчето. — Имаме много за разказване, но значи ще изчака до утре. — То си пое дълбоко дъх. — Стана малко страшничко, а?

— Да, синко — каза Ръсти. — Страшничко си е, няма спор.