Дневниците на една курва

На следващата вечер мой състудент ме покани на дискотека по повод събиране на випуска в някаква чалготека до Софийския университет.

- Носи се слух, че Маргините имат участие като собственици там. Ама не се притеснявай, не били конфликтни! Казват, че са точни пичове - бяха думите на Петър.

- Идвам! - отговорих и побързах да затворя.

В главата ми се върна идеята от снощи. Толкова исках да се срещна с този мъж, че обърнах целия си гардероб и може би около два часа не спрях да се преобличам. Редувах пред огледалото тоалети на модния тогава Роберто Кавали, „Долче и Габана“, „Армани“, „Версаче“. На финала избрах изчистени дънки и черен дизайнерски потник. Токчетата ми бяха дълги колкото пениса на средностатистическия българин.

Зализах косата си, сложих малко спирала и гланц и викнах такси, вътрешен глас ми подсказваше, че тази нощ ще се случи нещо велико. Това чувство никога не ме лъжеше!

С влизането в дискотека започнах да се оглеждам. Светлина липсваше и едвам виждах къде стъпвам, а и барът беше огромен - лъскав, на няколко нива. Плюшени лилави сепарета отделяха ВИП зоната от дансинга.

Минаха два часа, а двамата скандални братя не се появяваха. Нервно играех някаква тъпа игра на телефона си и обръщах водките като вода. Планът ми се беше провалил с гръм и трясък. Чувствах се по-нелепа и по-жалка дори от Анастасия Мозер, застанала за снимка до Хубавото На-де.

Разочарована и пияна се прибрах вкъщи. Трудно заспах. Толкова ли бях тъпа, че да си помисля, че мъж като Мартина би искал да бъде с жена като мен, дори и за една вечер. Събудих се до някакъв тип, който явно съм забърсала впоследствие, без да имам спомен от къде. Напъдих го набързо и изпаднах в познатата депресия.

След няколко дни получих есемес от стар познат. Искал да се видим. Зачудих се какво пък желае този младеж от мен, не се бяхме чували повече от година. Имахме среща на централния вход на Южния парк. След дежурното „Здравей“ ми поддаде една кутия. Каза да я отворя вкъщи, скоро съм щяла да разбера от кого е. Докато реагирам, той беше отпрашил с лъскавия си джип. Недоумяваща нищо, седнах на близката пейка и отворих пакета. Беше старателно опакован с лъскава златна хартия и голяма червена панделка. Вътре открих последен модел смарт телефон с включена СИМ карта и вече получен есемес: „Надявам се този подарък да те накара да се усмихнеш!“ Стреснах се - какво беше това, кой е този мъж?

Обадих се на „куриера“ и той започна да се смее:

- Човекът те е видял в една дискотека. Отговори му. Нищо не иска от теб, голям пич е!

Гледах тъпо телефона около две минути и написах, че горещо благодаря, но не приемам подаръци от непознати.

„Краси, приятно ми е!“ - гласеше светкавичният отговор.

Беше Маргина.

Без да се усетя, телефонът моментално стана вещта, без която не можех да дишам. Пишехме си доста често в продължение на няколко седмици. През това време той имаше проблеми с властта - обвиняваха го, че е ръководител на организирана престъпна група. Нелепо обвинение, което впоследствие безславно рухна. По време на телефонните ни разговори аз го гледах в новинарските емисии. Гласът му ме възбуждаше, но отказвах всяка покана за вечеря.