Щиглецът

Спрях. После изгазих още няколко крачки напред. Беше мъж, проснат по гръб, покрит от глава до пети с прах. Беше така добре скрит в разрухата, покрита със ситна като пудра пепел, че формата му се очерта едва след миг: варовикова фигура на фон от варовик, той се опитваше да се изправи, досущ като статуя, съборена от пиедестала си. Когато наближих, видях, че човекът беше стар и много слаб, фигурата му беше разкривена, сякаш беше гърбав; косата му — доколкото я имаше — стърчеше право нагоре; едната страна на лицето му беше изпъстрена с грозни петна от изгаряне, а главата му над едното ухо представляваше ужасяваща, лепкава черна маса.

Когато се добрах до мястото, на което лежеше той — неочаквано бързо — той посегна бързо с побелялата си от мазилка ръка и се вкопчи в ръката ми. Обзет от паника, се дръпнах назад, но той ме стисна още по-здраво, и започна да кашля, да кашля влажно, мъчително.

Къде…?, питаше сякаш той. Къде…? Опитваше се да погледне нагоре към мен, но главата натежаваше на врата му и той отпускаше брадичка на гърдите си, така че се налагаше да се взира към мен изпод вежди като хищник. Но очите на обезобразеното му лице бяха интелигентни и пълни с отчаяние.

— О, Господи — казах, навеждайки се да му помогна, — чакайте, чакайте — а после млъкнах, защото не знаех какво да правя. Долната половина на тялото му лежеше на пода, усукана като куп мръсни дрехи. Той се подпря на ръце — енергично, стори ми се, устните му се задвижиха, продължаваше да се опитва да се изправи. От него се носеше остър мирис на изгоряла коса и изгоряла вълна. Но долната част на тялото му сякаш бе отделена от горната; той се закашля и се строполи обратно.

Озърнах се в опит да се ориентирам, объркан поради удара по главата, без никаква представа от времето, не знаех дори ден ли е или нощ. Величествената пустота на това място ме озадачаваше — рядко срещаната височина на пространството, изпълнено с пластове дим, които се преплитаха и издуваха, издигайки се като тенти към мястото, където би трябвало да бъде таванът (или небето). Но макар все така да нямах представа къде се намирам и защо съм тук, все пак разрухата наоколо будеше у мен някакви спомени за видяно на кино тичане в светлината на аварийни лампи. Бях гледал по интернет кадри от взривяването на един хотел в пустинята, и на тези кадри подобните на кутийки от пчелна пита стаи бяха застинали в подобна ярка светлина.

Тогава си спомних за водата. Отстъпих назад, оглеждайки се навсякъде около себе си, докато сърцето ми подскочи, защото бях видял отново синия проблясък в прахта.

— Вижте — казах и започнах да отстъпвам. — Аз просто…

Старецът ме гледаше едновременно с надежда и с отчаяние, като умиращо от глад куче, което няма сили да върви.