Щиглецът

Претърколих се, скривайки главата си с ръце, и тогава — с леко, сюрреалистично стъписване — видях, че наоколо няма никой.

За миг останах да лежа така, прекалено зашеметен, за да се раздвижа. Някъде отдалеч се носеше приглушен шум на алармени звънци. Колкото и странно да ми се струваше това, все още имах чувството, че лежа в ограден със зидове двор на някакъв забравен от Бога строителен обект.

Някой ме беше пребил доста сериозно: цялото тяло ме болеше, ребрата ми бяха натъртени, главата си чувствах така, сякаш някой я беше ударил с оловна тръба. Раздвижвах челюстта си и се опитвах да бръкна в джобовете си, за да разбера дали са ми останали пари за билет до вкъщи, когато изведнъж осъзнах, че нямам никаква представа къде се намирам. Лежах неподвижен, осъзнавайки все по-ясно, че нещо много страшно се е объркало. Светлината не беше такава, каквато трябваше да бъде, същото важеше и за въздуха: лют и режещ, изпълнена с химикали мъгла, която изгаряше гърлото ми. Дъвката в устата ми беше пълна с пясък, и когато — с блъскащо се в гърдите ми сърце — се обърнах по корем, за да я изплюя, установих, че гледам, примигвайки, през пелени от дим, към нещо толкова непознато, че известно време останах неподвижен.

Намирах се в бяла пещера с назъбени стени. От тавана й висяха и се полюшваха парцали. Подът беше посипан и задръстен от купчини сиво вещество, подобно на скали от луната, осеян с натрошено стъкло и чакъл, с донесени сякаш от ураган боклуци, тухли и сгурия, и с хартиени късове, покрити с тънък слой прашец като с ранен скреж. Високо отгоре лъчите на две лампи пробиваха прахта като неправилно насочени светлини на фарове в мъгла — разкривени, едната обърната нагоре, а другата — килната настрана, и хвърляха наклонени сенки.

Ушите ми пищяха, но и цялото ми тяло сякаш бе изпълнено със звън, изключително смущаващо усещане — костите ми, мозъкът и сърцето, всичко вибрираше като ударена камбана. Слабо, сякаш много отдалече, механичният писък на алармите продължаваше да ехти, непрекъснат и безличен. Почти не можех да преценя дали звукът идва отвън или извира от мен. Натрапваше се чувството, че съм изоставен сред някакво зимно мъртвило. Накъдето и да погледнех, всичко си оставаше необяснимо.

Изправих се сред порой от песъчинки, подпирайки се с ръка на някаква не напълно вертикална повърхност, и примижах от болката в главата. В наклоненото пространство, в което се намирах, имаше някаква дълбоко залегнала нередност. От една страна, пелена от дим и прах бе провиснала в безмълвна неподвижност, от друга — всякакви разпокъсани материи висяха разбъркано от мястото, където би трябвало да бъде таванът или покривът.

Челюстта ме болеше; лицето и коленете ми бяха изпонарязани; чувствах устата си отвътре като гласпапир. Примигвайки, забелязах сред хаоса една маратонка; преспи от някакъв ронлив материал, покрити с тъмни петна; разкривен алуминиев бастун. Стоях, залитайки, зашеметен, кашлях и не знаех нито накъде да тръгна, нито какво да направя, когато изведнъж ми се стори, че зазвъня телефон.