Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
— Мислиш ли, че тамплиерът е действал на своя глава? — попита Ранулф, който вървеше след него.
— Не — отговори Корбет. — Ранулф, колко време ни отне, докато стигнем от краля до онази стаичка в хана?
Ранулф спря, за да даде път на група деца, които тичаха след дървен обръч; последва ги едно улично псе, стиснало между зъбите си трупа на мършаво пиле и гонено от побесняла домакиня, която крещеше, колкото й глас държи.
— Странно приказват тук — отбеляза Ранулф. — По-бързо и някак по-отсечено, отколкото в Лондон.
— Но момичетата са също толкова хубавички — отвърна Корбет. — Зададох ти въпрос, Ранулф; колко време смяташ, че ни е отнело?
— Горе-долу колкото да кажеш десет пъти „Аве Мария“.
Корбет си спомни как си проправяше път през тълпата, загуби се, а после влезе в хана и изкачи стълбите.
— Мислиш, че са били двама? — попита Ранулф.
— Да. Вратата на стаята беше заключена, вероятно от съучастника на стрелеца, когато е излязъл. Забелязах, че ключът липсваше.
— Значи беше тръгнал да търсиш просяка?
— Може би, макар това да не обяснява всичко — продължи Корбет. — Двете стрели трябва да са били изстреляни от Мърстън. И все пак как може един професионален войник да бъде убит за секунди, без да окаже съпротива? И после тялото му да бъде изпепелено така бързо от онзи ужасен огън?
— Може другият да го е убил — отговори Ранулф, — а сетне да е изтичал надолу по стълбите и да се е престорил на просяка, когото бутна.
— Това е само предположение — възрази Корбет.
Когато наближиха моста над Уз, той стисна още по-здраво юздите. Мостът бе широк; от двете му страни, до високите дървени парапети бяха наредени сергии, на които се предлагаше риба, „прясно извадена,“ както крещяха продавачите, „от реката долу“. Корбет спря, остави Ранулф да държи конете и отиде да погледне през дупката между коловете. От дясната си страна виждаше голямата кула на Йоркския замък, а отляво извисяващите се островърхи камбанарии на Йоркската църква и абатството „Сейнт Мери“.
— Какво да кажа на краля? — промълви той на себе си, без да обръща внимание на любопитните погледи на минувачите.
После се взря в речните води, които образуваха водовъртежи около колоните на моста, и малката рибарска лодка до тях. Рибарите гребяха срещу течението и с всички сили се мъчеха да удържат мрежите си, същевременно избягвайки отпадъците, които се въртяха наоколо, неспособни да се измъкнат от орбитата на дебелите колони. Корбет все още не можеше да разгадае смъртта на тамплиера: един воин, набързо превърнат в тлееща пепел! Той се върна при Ранулф; точно в този момент едно просяче дотича при тях с пени в едната си ръка и парче пергамент в другата, и му забърбори нещо. Корбет се усмихна и клекна пред детето.
— Какво има, момче?
Хлапакът се ухили още по-широко, бутна парчето пергамент в ръката на Корбет и избяга, когато секретарят започна да го развива. Корбет прочете написаното и въпреки блъсканицата и прежурящото слънце, кръвта в жилите му изстина.
„Знай, че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас — пишеше в бележката — Знай, че идваме и изчезваме, преди да си усетил, и никак не ще ни попречиш. Знай, че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките.“
Корбет се взря в написаното: последователността на изреченията бе леко променена, но заплахата си оставаше все така действителна. Той вдигна поглед: момчето беше изчезнало и нямаше как да го проследи. Убийците бяха наблюдавали всяка тяхна стъпка, скрити сред тълпата. Явно мъртвият тамплиер не бе сам; явно бе само една пионка и играта едва сега започваше.
Трета глава
Едуард Английски се изтегна в голямата дървена вана в покоите на архиепископския дворец. Подът около ваната беше покрит с дебел пурпурен плат, по който се нижеха слуги с ведра гореща, ароматизирана с шипка и други билки вода. Кралят седеше, метнал ръце върху двете стени на ваната и отпуснал тялото си в уханната сапунена вода. По едно време изгледа свирепо Корбет, който седеше до дьо Варен. Секретарят полагаше всички усилия да запази сериозна физиономия: не че Едуард бе загубил някаква част от достойнството си, докато се къпеше, по-скоро му бе смешна претенциозността на архиепископа, собственика на ваната, който бе украсил стените й с герба си, без да се споменават няколкото кръста.