Списъкът на седемте
- Автор: Frost Mark
- Серия: Артър Конан Дойл #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Списъкът на седемте». Краткое содержание книги:
Но ако това бе предупреждение — едно заключение, което той просто нямаше как да не направи — какво точно е трябвало да му бъде предадено? Може би идеята е била да го накарат да си представи какво точно биха могли да направят с човешкото тяло? Дойл вдигна една от оставените върху писалището книги. Теглото й изглеждаше същото, но тя някак се огъваше в ръцете му, омекнала като задушен в тенджера зеленчук. Все още бе възможно да прелисти дебелите страници и почти можеше да различи размитите изкривени букви на текста, но вещта, лежаща на ръката му, вече с нищо не напомняше неговата идея за книга.
С всичката бързина, която плъзгавият лепкав под му позволяваше, Дойл се насочи към спалнята. Отвори вратата и тя се сгъна сама върху себе си… просто горният й край се подви като подгъната страница на книга. Дойл забеляза, че странното втечняване бе проникнало на няколко сантиметра в съседната стая и необяснимо бе спряло. Спалнята му бе избегнала унижението на дневната.
— Слава Тебе, Господи! — прошепна Дойл.
Наведе се и извади тумбестата си лекарска чанта от дрешника, постави в нея безгръбначната книга, един кат дрехи, принадлежностите си за бръснене и кутията с патрони, която държеше в горното чекмедже.
Върна се през вулканизираната стая и спря до вратата — отвън имаше някой. Беше дочул издайническото провлачване на чехъл. Наведе се да погледне през неестествено големия отвор на мястото на ключалката и видя подпрялата се на перилата Петрович, скръстила ръце под измършавелия си бюст. Излезе в коридора и я попита:
— Мисис Петрович, какво се е случило?
— Докторе — прошепна тя и страхливо стисна предложената й ръка.
— Видяхте ли нещо? Чухте ли някакъв шум тук долу?
Тя енергично кимна. Дойл не можеше да си спомни доколко добре говореше английски, но изглежда, речникът й в момента бе особено беден.
— Голям. Голям — каза тя и поясни: — Влак.
— Звук като от влак?
Тя кимна и се опита да имитира звука, придружавайки го със серия ръкомахания и мимики. Дойл схвана, че отново е посегнала към бутилката вино. Но не без причина. Той погледна покрай нея и видя друга жена да се крие на площадката на стълбището. Точно нейно бе второто лице, което бе видял в рамката на прозореца: ниска, възпълна жена с кръгло лице и пронизващ поглед. Стори му се смътно позната.
— Скъпа мисис Петрович… видяхте… ли… нещо?
Очите й се ококориха и тя очерта с ръце някаква огромна фигура.
— Голям? Много голям? — опита се да я поокуражи Дойл. — Мъж беше, нали?
Но тя поклати глава.
— Черен — бяха думите й. — Черен.
— Мисис Петрович, върнете се в стаята си. Останете там. Не слизайте тук до сутринта. Разбирате ли ме?
Тя кимна, но когато той се обърна, за да си върви, го дръпна за ръкава и посочи жената зад себе си:
— Моя приятелка…
— Ще се запозная с нея друг път. Направете както ви казах, мисис Петрович, умолявам ви — каза той и деликатно се освободи от държащата го ръка. — Трябва да вървя.
— Не, докторе… не, тя…
— Починете си. Изпийте чаша вино. Бъдете послушна, Петрович. А сега, лека нощ. — С последните думи той слезе по стълбището и се скри от погледа й.
Реши да се придържа към най-оживените улици: избираше страната, по която вървяха повече хора, търсеше най-осветените места, вървеше винаги в най-гъстата тълпа. Никой не се приближи до него. Никой не срещна погледа му, но той усещаше, че в него се забиват хиляди злобни очи.
Остатъкът от нощта Дойл прекара в болницата „Сейнт Бартоломю“, където бе добре известен. Позволи си само час сън на една от кушетките, оставена за почивка на дежурните лекари в стая, заобиколена от цяла дузина други стаи, никоя от които не му се стори подходяща да му даде убежището, от което имаше нужда. От принципни съображения, а може би по-скоро страхувайки се да не му се надсмеят, той не сподели неприятностите си с никого, дори с най-близките си колеги.