Ръкописът на Войнич

Стивън Крос заключи вратата на апартамента си и като всеки друг ден тръгна пеша към офиса на фирмата. Във Флоренция беше прекрасна лятна утрин и улиците бяха пълни с хора, бързащи за работа. Навсякъде се стрелкаха мотопеди и сърдитото им бръмчене се смесваше с крясъците на хамалите, разтоварващи камиони за доставки, безгрижно спрели в нарушение по средата на платното.

След катастрофата на Антония Стивън бе продал преустроената ферма в Греве – всеки миг там твърде болезнено му напомняше за живота, който бе прекъснат преждевременно от една жестока прищявка на съдбата. След като прекара три месеца, през които почти постоянно седеше неподвижно в дневната и гледаше втренчено книгите си и купчината древни пергаменти – единствената причина да не бъде в колата с Антония през онзи фатален ден, той реши да се премести в ново жилище, където духът ѝ няма да го посещава всяка сутрин и да остава с него, докато задреме късно вечерта. Затова събра по-ценните си вещи, намери един апартамент в центъра на Флоренция, който отговаряше на нуждите му, и пусна фермата за продажба. Едно американско семейство я взе на обявената цена и скоро къщата бе само спомен, а с нея и голяма част от живота му.

Стивън спря пред любимата си хлебарница и взе две франзели, приготвени по традиционна селска рецепта, после отиде в кафенето на съседната пресечка, което беше обичайната му сутрешна спирка, за да прегледа вестника. След пет години в Италия знаеше езика перфектно и при всяка възможност старателно се упражняваше да говори и чете. Езиците винаги му се бяха удавали, въпреки че с възрастта ставаше малко по-трудно.

След като плати сметката и взе още едно кафе за из път, излезе на улицата и тръгна към офиса.

Само че нещо не беше наред. Нямаше представа какво точно, но усещаше онова особено гъделичкане по косъмчетата на врата си – един вид шесто чувство, което бе развил, докато служеше в армията – и то рядко го подвеждаше. Импулсивно зави по една улица, водеща в обратната посока на офиса, и заобиколи, като удължи разходката си с пет минути. Забавянето имаше резултат, защото сега предчувствието се превърна в увереност.

Инстинктът за самосъхранение на Стивън се включи като аларма и той забеляза кой го следи – един сив седан караше бавно на известно разстояние зад него. Провери подозренията си с един обикновен трик, който бе научил от филмите и детективските романи – спря пред една витрина, престори се, че разглежда изложените стоки, а всъщност се вгледа в отражението на колата, която спря на петдесетина метра. Нямаше представа защо някой би тръгнал да го следи, но съдейки по досегашния си опит, знаеше, че това никога не е на добре. Продължи по пътя си и автомобилът отново потегли на известна дистанция.

Каквото и да означаваше това, Стивън бе в пълна готовност за действие. В миналото си беше спечелил могъщи врагове на "Уолстрийт"и в средите на организираната престъпност и макар да беше малко вероятно след толкова много години някой да реши да му отмъщава, тази опасност не бе изчезнала напълно. Много отдавна се бе примирил с мисълта, че някой ден и това може да се случи.