Степени на свобода.
- Автор: Мордън Саймън
- Серия: The Metrozone series #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-452-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Степени на свобода.». Краткое содержание книги:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…
– Значи, това, което притежаваме сега, оправдава действията ти?
– Ако трябва да направя избор между димящи руини с милиони овъглени тела, държани под контрола на някой като Фокс, и Свободната зона, готова да приеме петнайсет милиона граждани, признателни за наличието на течаща вода и електричество? Да. Дай ми една наносекунда да го обмисля.
– Радвам се, че си е струвало да ме загубиш.
Сърцето му беше неспособно да прескочи един удар. Всъщност то изобщо не биеше, просто се въртеше и въртеше, и никога не спираше. Може би леко забави ритъма си, което беше достатъчно, за да му причини краткотрайна, но съвсем истинска болка.
– Какъвто и да беше изборът ми, така или иначе, щях да те изгубя. Така поне те запазих жива.
Петрович се надигна и натисна метала с рамо.
Плочата се огъна със скърцане, отваряйки достатъчно голяма пролука, през която да се промуши той. Но недостатъчна за нея.
– Нарочно я направи толкова голяма, нали? – рече тя.
– Не можеш да го докажеш. – Той свали шинела си и го пусна на земята. – Ёбаный стос, тук е по-студено и от Сибир.
Започна да се промъква странично през пролуката; първо вкара единия си крак, после почувства как острите ръбове притискат гърдите и гърба му. Продължи да се промушва внимателно, докато тялото му не се озова от обратната страна, след което издърпа и другия си крак.
Стъпките му отекнаха във вътрешността на контейнер нула.
– Внимавай – каза тя и му подаде шинела.
Той го взе, облече го и се обърна, за да се изправи лице в лице с последния армагедонист.
6.
Петрович пристъпи бавно напред и настрои очите си към слабата светлина, превключвайки между почти инфрачервената и видимата част от спектъра. Движеше се бавно, за да успява да смеси образите и така да избегне стъпването в някоя лазерна мрежа.
Въздухът беше студен и сух, като в гробница. Нямаше следи от разложение, усещаше се само лек дъх на старост. Той сигурно беше първият жив човек, стъпил тук от ужасно много време – прегледал бе набързо историята на Риджънтс Парк и беше открил, че първите домики бяха стоварени върху зелената трева в края на две хиляди и втора. Армагедон беше обявен официално за приключен след смъртта на Ван Хуурън през две хиляди и девета. Значи, минимум осемнайсет години.
И този човек бе стоял тук през цялото време, точно в сърцето на Метрозоната. Петрович застана пред масивния дървен стол на армагедониста и се взря в изсушеното му лице.
– Всичко, което ни заобикаля. Ти си виновен за всичко, говносос. За всичко.
Кожата на армагедониста се беше опънала около устата му и зъбите му бяха оголени, сякаш се хилеше. Петрович почувства силно желание да забие юмрук в мъртвите му втренчени очи и после да изтръгне ръцете му и да го пребие със стърчащите кости.
Армагедон беше променил света. Това беше основната му цел, разбира се, но макар че бяха засипали с бомби цяла Европа, от източния до западния й край, Господ не се беше появил, за да съди живите и мъртвите.
На оцелелите беше оставен континент, покрит с хотспот точки, милиони бежанци, тълпящи се покрай новоукрепените граници, съсипани икономики и радиоактивен дъжд.
Армагедон бе оставил Петрович с увредено сърце и детство, което бе свършило внезапно със смъртта на баща му от рак. Той имаше не по-малко причини да мрази армагедонистите от всеки друг човек.
Също както всички останали пострадали хора, Петрович си беше представял какво ще каже, ако случайно се срещне с някой от тях. Сега имаше тази възможност – стига да пожелаеше, можеше да излее върху обекта на своята омраза трупаните двайсет години ярост и неудовлетворение. Въпреки че нямаше да бъде чут.
Той отстъпи назад. Беше си помислил, че ръцете на армагедониста са вкопчени в облегалките на стола, но това се отнасяше само до дясната. Пръстите на лявата бяха свити около една ръчка, която приличаше на тежкия превключвател на неговата машина с вечен двигател. Петрович се наведе, за да види по-добре.
Бутон на мъртвеца. Само че мъжът, който го държеше, беше мъртъв, а устройството не беше проработило. Засега.
Без да мръдва от мястото си, Петрович огледа вътрешността на домика. Трябваше му щанга или нещо тежко, за да застопори механизма. Възможно беше ръчката никога да не падне, но също така бе вероятно да я задейства и най-леката вибрация. Жиците я свързваха и с тежкия метален цилиндър, и с кутията, намираща се под стола, което означаваше, че армагедонистът щеше да се смее последен, макар и за кратко.
Край вратата на домика бяха оставени инструменти за заваряване. Доста обемисти. Останалата част от контейнера беше празна, с изключение на масата и нестабилния й товар.