Проходът

Оказа се, че задълженията му съвсем не включваха само занимания с документация и дундуркане, бяха къде по-сложни. Чудеше се дали Дойл от самото начало е знаел какво го очаква.

В затвора Полунски провериха личните карти и оръжията им, после ги поведоха към офиса на надзирателя. Полунски беше потискащо място, каквито бяха всички затвори. Докато чакаха, Улгаст провери вечерните самолети, излитащи от Хюстън, с джобния си компютър. Имаше полет в 20:30 и ако не се разтакаваха, можеха да успят да го хванат. Дойл мълчеше и прелистваше брой на Спортс Илюстрейтид, като да се намираше в чакалнята на зъболекарски кабинет. Минаваше един, когато секретарката ги покани в кабинета.

Шефът на охраната беше чернокож мъж около петдесетте, с прошарена коса, а под сакото на костюма му бе приклещен гръден кош на щангист. Нито се изправи, нито се ръкува с тях, когато влязоха. Улгаст му подаде документите, за да ги прегледа.

Надзирателят приключи с четенето и ги погледна.

— Агент, това е най-налудничавото нещо, попадало пред очите ми. За какво, по дяволите, ви е дотрябвал Антъни Картър?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа. Тук сме единствено за прехвърлянето му.

Надзирателят остави настрана документите и скръсти ръце на бюрото си.

— Разбирам. Ами ако откажа?

— Тогава ще ви дам телефонен номер, на който да позвъните, а човекът от другата страна на линията ще положи всички усилия да ви обясни, че става дума за въпрос, свързан с националната сигурност.

— Телефонен номер.

— Точно така.

Надзирателят въздъхна подразнен, завъртя се на стола си и посочи с жест огромните прозорци зад себе си.