Сълзите на дракона
- Автор: Мушкаров Кръстю Гошев
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сълзите на дракона». Краткое содержание книги:
Една фантастична история за изграждането на доверието и укрепването на приятелството. И за това колко е трудно да запазиш човешкото и драконското у себе си.
В далечния край на назъбената брегова линия Алгира забеляза високо вековно дърво с три огромни клона, протегнали се към небето като ръцете на просяк. Без да е сигурна, че това беше имал предвид стареца, тя го посочи на дракона и той послушно се насочи натам. Едно огромно копие се появи от облачната покривка на планинското било зад тях и ги последва.
Риналу се гмурна стръмно надолу, към гладката зелена повърхност. На метри над нея разпери широко сините си криле и рязко намали скоростта си. После ги прибра плътно до тялото си и се превъртя с гърба надолу, изсипвайки ужасената си ездачка в ледените планински води. Вече без товар се издигна стръмно нагоре, увличайки живото копие след себе си.
— Свърши това, за което дойдохме. Аз ще се погрижа за нашия приятел.
Младата вещица едва доплува до брега, чувството й за равновесие все още беше напълно объркано. Никъде наоколо не се виждаше нито човек, нито къща, нито поне някакъв знак. Нямаше нищо, освен голи скали, покрити тук-там с лишеи. Докато отчаянието бавно я обземаше, тя се сети, че Колхадон не й бе споменал нищо за езерото. Възможно ли бе информацията му да е толкова стара, че да предшества излялата се тук през вековете вода? Защото ако беше така, значи имаше надежда.
Тя колебливо се върна до езерото и се гмурна в него. Не беше добър плувец и го знаеше. Не можеше да задържа дъха си дълго, а сега сигурно щеше да й се наложи. Водата беше изключително бистра и Алгира лесно откри това, което търсеше. Широк подводен вход я примами към вътрешността на пещера, която някога навярно е била суха. Като гребеше с длани и риташе с пети, момичето последва извиващият се като змия коридор. Ставаше все по-тъмно и все по-студено, или поне на нея така й се струваше. Червени кръгове се завъртяха пред очите й, а лишените й от въздух гърди напразно молеха за поне още едно вдишване. Тя понечи да се върне, но бързо се отказа. Вече беше влязла твърде навътре. Можеше да направи още само две-три загребвания, преди немощта на тялото й да предаде силата на волята й. Нима такава щеше да е съдбата й — да се удави във вулканичен кратер, последвала лудостта на един непознат?
Протегна ръка нагоре и този път не напипа каменния свод на тунела. Подаде глава в малка скална ниша и с наслада вдиша влажния и застоял въздух, пропит с миризмата на гниеща дървесина и мухъл. Но на нея й се стори толкова сладък и ароматен, толкова дъхав и опияняващ, сякаш идваше от някоя горска полянка, пълна с цъфнали цветя. Дори й се стори, че чува безгрижното жужене на пчелите, преди треперенето на преохладеното й тяло да я върне в реалността.
Останала почти без дъх, тя изпълзя на брега и се изправи. Мокрите й дрехи тежаха и неприятно лепнеха по нея. Накъде отзад тътен, грохот и огнено сияние белязаха началото на титанична битка между дракон и нерфолд.
Оскъдната слънчева светлина неохотно навлизаше в мрака на тясната пещера. Сякаш всеки лъч поотделно се спираше на входа и бавно и старателно избърсваше краката си, преди да влезе и да се огледа наоколо. После минаваше през ръбовете на леките вълни, набраздили водната повърхност, и изтощен хвърляше бледи отблясъци по каменните стени.
Нямаше нищо. Пещерата беше празна, съвсем празна. Момичето чуваше ехото от всеки удар на сърцето си и от отривистото си накъсано дишане. Но освен тези звуци в пещерата нямаше нищо друго. Старецът беше глупак, или пък тя беше глупачка, задето му беше повярвала. Напразно беше рискувала живота на Риналу, както и своя. Погледът й се задържа малко по-дълго върху един камък в далечния край. Може би все пак имаше нещо?
Докато очите й още привикваха с мрака, Алгира с почуда се зае да разглежда една малка пирамида на пода. Стените й бяха съвсем гладки, така че не можеше да е просто камък. Но пък ако беше човешко творение, беше направена от някакъв странен жълтеникав метал, какъвто вещицата никога досега не бе виждала. Тя я докосна за миг и веднага отдръпна ръката си. Повърхността на пирамидата беше хладна като лед и гладка като течаща вода. Приличаше на част от пещерата, но не беше естествена. Беше направена, но не от човешки ръце. Само магия можеше да създаде такъв вълшебен предмет.