Били Стрейт [bg]

Като детето в парка, станало случаен свидетел и сигурно, че е защитено от тъмнината.

Но наоколо нямаше никой. Само този дебел мъртъв боклук и Жуканов, който го държеше за главата.

Ловецът и трофеят му. За първи път от доста време Жуканов се чувстваше силен като сибирски вълк, белязал територията си.

Единствената пречка бяха размерите на копелето, което сега трябваше да премести.

Пусна главата му, която тупна върху плота, загаси светлините в бараката, погледна порязаното на ръката си — само драскотина — прескочи през щанда и за всеки случай огледа алеята от всички посоки.

Витражите на еврейския храм светеха в многобройни цветове в тъмнината, но отпред не се мяркаше никой. Все още.

Извади ножа, избърса го с носната си кърпа, после бутна трупа на земята. Изчисти кръвта от щанда и набута кърпата в раната на врата. Трябваше да я навие на плътна топка, защото прорезът беше само няколко сантиметра широк.

Малка, но ефективна рана. И острието беше малко, всичко стана заради ъгъла. Дебелакът се бе навел напред да го души, Жуканов го ръгна съвсем леко, като жена, и изведнъж тежестта му смени траекторията, от което острието влезе докрай в гърлото и направи страшните поразии.

Увери се, че носната му кърпа е добре напъхана, вдиша дълбоко и се подготви за тежката част. Света Богородице, вратът го болеше. Чувстваше как започва да отича над деколтето на тениската му, което той разтегна надолу и почувства как ластиците изпращяха. Сега му беше по-широко около шията, но все още се чувстваше, сякаш дебелакът продължава да го стиска.

Огледа се още веднъж. Тъмно, тихо, само старите чифути да не наизскочеха навън.

Така, време е да пристъпи към действие.

Хвана дебелака за краката и започна да дърпа трупа.

Проклетото нещо се помръдна само на няколко сантиметра и Жуканов почувства ужасна болка в кръста.

Все едно мъкнеше слон. Сви колене и опита пак. Прешлените му отново предупредително изпукаха, но той не спря — имаше ли друг избор?

Отне му цяла вечност да извлече копелето от откритото, плувна в пот, остана без дъх и всеки мускул по тялото го заболя.

Вече чуваше гласове. Евреите излизаха.

Той се напъна, задърпа, пое въздух, пак се напъна, задърпа и задиша тежко, като трескаво се мъчеше да махне трупа от алеята. Дали беше избърсал всичката кръв от щанда?

Втурна се обратно, намери няколко петна, забърса ги с ризата си, загаси светлините и затръшна капака над сергията.

Сега вече чуваше ясно бърборенето на старческите гласове.

Дърпайки трупа, беше изминал половината път до задната част на бараката. Спря, защото не можеше да диша. После сви колене и започна отново.

Напъваше се, дърпаше, дишаше.

Докато стигне до алеята, вече не се чуваха никакви гласове, само шумът на океана. Евреите си бяха отишли.

Замъкна трупа до боклукчийските кофи зад бараката. Нямаше общински контейнери, защото шефът беше прекалено стиснат. Само два дървени корабни палета, които един нелегален мексикански емигрант изхвърляше всяка седмица срещу десет долара.