Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Пендъргаст кимна.
— Разбирам проблема ви.
Хейуърд го погледна любопитно.
— Просто се чудех имате ли какво да ми кажете по въпроса.
— Имам да ви кажа, че вярвам в способностите ви на полицейски служител да откриете истината.
— И нищо повече?
— Това е много, капитане.
Тя замълча, а после каза:
— Помогнете ми, Пендъргаст.
— Човекът, който може да ви помогне, е лейтенант Д’Агоста. Той знае всичко, което има да се знае по този случай и най-доброто, което можете да сторите, е да използвате услугите му.
— Знаете, че това е невъзможно. Лейтенант Д’Агоста е на път да бъде разжалван и не може да помогне на никого в момента.
— Нищо не е невъзможно. Трябва просто да се научите как да заобикаляте правилата.
Хейуърд въздъхна раздразнено.
— Имам един въпрос към вас — продължи Пендъргаст. — Агент Кофи знае ли за „възкръсването“ на Марго Грийн?
— Не, но се съмнявам, че би се интересувал особено. Както казах, фокусирали са се сто процента върху Декър.
— Добре. Ще ви помоля да запазите тази информация колкото е възможно по-дълго. Вярвам, че Марго Грийн е в безопасност от Диоген поне замалко. Брат ми се е скрил и ще ближе раните си известно време, но когато отново излезе на сцената, ще бъде по-опасен от всякога. Бих искал да не изпускате от очи д-р Грийн до края на възстановяването й. Същото важи и за Уилям Смитбак и съпругата му Нора. Както и за вас самата. Боя се, че всички вие сте потенциални мишени.
Хейуърд потрепера. Това, което бе изглеждало като налудничава фантазия само преди два дни, сега започваше да придобива смразяващо реални очертания.
— Ще го направя — отговори тя.
— Благодаря ви.
Между тях отново надвисна тишина След малко Хейуърд се размърда.
— Е, по-добре да тръгвам. Всъщност дойдох по-скоро като придружител на един човек, който иска да ви види.
— Капитане? — каза Пендъргаст. — Една последна дума.
Тя се извърна да го погледне. Той стоеше там, блед на изкуствената светлина, а хладният му поглед бе спрян върху нея.
— Моля ви, не бъдете твърде сурова към Винсънт.
Против волята си Хейуърд бързо отмести очи.
— Всичко, което направи, бе по моя молба. Причината да ви каже толкова малко, причината да се изнесе — всичко това беше, за да ви предпази от брат ми. В името на това да ми помогне, да спаси човешки живот Винсънт направи професионална саможертва — надявам се и се моля саможертвата му да не се окаже и лична.
Тя не отговори.
— Това е всичко. Довиждане, капитане.
Хейуърд успя да изрече:
— Довиждане, агент Пендъргаст.
После, избягвайки да срещне очите му, тя отново се обърна и почука на нечупливото стъкло.
Пендъргаст наблюдаваше как вратата се затваря след нея. Стоеше неподвижно в неподхождащата му оранжева униформа и слушаше. Чу няколко приглушени гласа отвън, а после се концентрира върху леката, но решителна стъпка на Хейуърд, която се отдалечаваше. Долови изщракването на ключалките и трясъка на тежката врата, която остана отворена в продължение на почти трийсет секунди, след което се отключи отново. Пендъргаст продължаваше да се вслушва, този път дори по-напрегнато. Тъй като сега в коридора се чуваха други стъпки: по-бавни, колебливи. Те се приближаваха. Мускулите му се стегнаха. Миг по-късно по вратата последва грубо потропване.
— Посетител!
След което в рамката застана Виола Маскелене.
Имаше драскотина над едното око и изглеждаше бледа под средиземноморския си загар, но иначе явно бе здрава.
Пендъргаст установи, че не може да се помръдне. Просто стоеше и я гледаше.
Тя пристъпи напред и неловко се спря в средата на килията. Вратата зад нея се захлопна.
Пендъргаст остана неподвижен.
Очите на Виола пробягаха от лицето му към затворническата униформа.
— Бих желал, за твое добро, никога да не ме беше срещала — изрече той почти студено.
— А за твое добро?
Той я гледа дълго, а после каза по-тихо:
— Никога няма да съжалявам, че те срещнах. Но докато изпитваш чувства към мен — ако случаят наистина е такъв — ще се намираш в смъртна опасност. Трябва да си отидеш и повече никога да не ме видиш и да не мислиш за мен. — Пендъргаст спря и сведе очи към пода. — Много, много съжалявам за всичко.
Настъпи дълга тишина.
— Това ли е? — най-сетне попита тя дрезгаво. — И никога няма да разберем, никога няма да получим шанс да…?
— Никога. Диоген все още е на свобода. Ако смята, че между нас е останала връзка, каквато и да е, ще те убие. Трябва да си тръгнеш незабавно, да се върнеш на Капрая и да разкажеш на всички — в това число и на собственото си сърце — колко безразлична си към мен.
— Ами ти? Какво ще правиш?