Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Екипът в линейката вече бе отвел Каплан и Виола. Д’Агоста остана закопчан за един стол, обграден от шестима полицаи в районното управление в Медисън Скуеър Гардън. Беше навел глава, с очи, приковани в пода и се опитваше да избягва да среща очите на своите бивши колеги и подчинени, които стояха наоколо и разговаряха насила. Оказа се лесно: всички подчертано отбягваха да го поглеждат. Все едно че повече не съществуваше, все едно че се бе превърнал в някаква буболечка, която не заслужаваше дори презрение.
Той чу писукането на радиостанции и през стъклените врати на районното забеляза голяма група ченгета в билетния център на метростанция „Пенсилвания“. Между тях крачеше високата стройна фигура на Пендъргаст в черен костюм със закопчани в белезници ръце зад гърба. От двете му страни вървеше по едно набито ченге. Агентът не се оглеждаше нито наляво, нито надясно, гърбът му бе изправен, а лицето — спокойно. За пръв път от много дни той изглеждаше — доколкото това бе възможно при тези обстоятелства — почти като стария Пендъргаст. Несъмнено го водеха към чакащата ги кола на входа на участъка откъм Осмо авеню. Докато Пендъргаст минаваше, той погледна по посока на Д’Агоста. Въпреки че отделението в което се намираше бе направено от огледално стъкло, изглеждаше сякаш Пендъргаст се взира право в него и му кимва бързо и благодарно.
Д’Агоста се извърна. Целият му свят, всичко, на което държеше бе разрушено. Заради настояването на Пендъргаст да информира Хейуърд за местоположението им, сега приятелят му бе на път към затвора, може би до живот. Имаше само едно нещо, което можеше да го накара да се чувства по-зле и това би била появата на Хейуърд.
И в този момент тя се появи като по команда: вървеше със Сингълтън насам.
Той отново сведе глава и зачака. Чу приближаващи се стъпки. Лицето му гореше.
— Лейтенант?
Вдигна очи. Не беше Хейуърд, а само Сингълтън. Лора просто го бе подминала.
Сингълтън се огледа наоколо и размени няколко думи с ченгетата около Д’Агоста.
— Откопчайте му белезниците, моля.
Един от полицаите го освободи.
— Бих искал да проведа частен разговор с лейтенанта, ако не възразявате.
Ченгетата опразниха помещението с видимо облекчение. Когато и последният излезе, Сингълтън сложи ръка на рамото му.
— Страшно си загазил, Вини — произнесе той меко. Д’Агоста кимна.
— Няма нужда да казвам, че си задържан без право на гаранция. Ще свикат следствена комисия и предварително вътрешно изслушване колкото е възможно по-скоро, вероятно вдруги ден. За момента бъдещето ти в силите на реда е една голяма въпросителна, но честно казано, това ти е последният проблем. Изглежда имаме на ръка четири обвинения за углавни престъпления: отвличане, кражба на коли, съпротива на органите на реда, съучастничество.
Д’Агоста стисна главата си в ръце.
Сингълтън го потупа по рамото.
— Но важното, Вини, е че въпреки всичко ти най-накрая се предаде. Посочи ни Пендъргаст и ние го заловихме. Няколко коли пострадаха, но никой не е ранен. Можем дори да успеем да излезем с твърдението, че планът е бил такъв през цялото време — работил си под прикритие, за да спипаш Пендъргаст.
Д’Агоста не отговори. Гледката на Пендъргаст, когото отвеждат с белезници, бе все още пред очите му. Пендъргаст недосегаемият.
— Виж какво, ще направя каквото мога с тези обвинения и може би ще успея да мина някои от тях за „лошо поведение“. Нищо не обещавам.
Д’Агоста преглътна и успя да смутолеви едно „благодаря“.
— Има един интересен момент. Предварителните показания на отвлечената жертва изглежда сочат, че този Диоген Пендъргаст е жив — и може би дори е отговорен за диамантения обир в музея. Явно просто сме го пропуснали там долу в железопътните тунели. Фактът, че Пендъргаст носеше „Сърцето на Луцифер“ в джоба си също е адски объркващ. Това донякъде… е, ами, оставя случая отворен. Ще трябва да ревизираме някои от хипотезите си.
Д’Агоста вдигна очи и го изгледа остро.
— Мога да обясня всичко.
— Запази обясненията за разпита. Хейуърд вече ми разказа теорията ти, че Диоген е натопил брат си за убийствата. Истината е, че сега знаем, че Пендъргаст се е представил за Каплан и е откраднал диаманта. Каквито и да са по-конкретните детайли, няма да му е лесно да се измъкне, не ще и дума. Ако бях на твое място — а сега ти говоря като на приятел, а не като на подчинен — бих се тревожил повече за собствената си кожа и щях да престана да се вълнувам от Пендъргаст. Този кучи син ти докара достатъчно проблеми.
— Капитане, ще се радвам, ако не говорите за агент Пендъргаст по такъв начин.
— Лоялен до последно, а? — Сингълтън поклати глава.