Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Тутакси Анри подкара своя кон натам и по чаткането на копитата определи, че под рехавия слой на тинята има павиран път; той се досети също, че пътят заобикаля и води до хълма, на който се бяха разположили французите.
Той предложи да отиде в лагера им; начинанието бе рисковано, затова не се намериха други желаещи и Анри тръгна сам по опасния път, като остави Реми и Диана под покровителството на лейтенанта.
Тъкмо напусна селото, когато от противоположния хълм също се спусна конник: но ако Анри желаеше да намери път от селището до лагера, то непознатият явно си беше наумил да премине, от лагера в селището.
Двамата представители, на разбитата френска войска продължиха храбро пътя си и скоро се убедиха, че задачата не е толкова тежка, колкото се опасяваха: под тинята бликаше вода. Сега конниците бяха разделени от някакви си двеста крачки.
— Франция! — извика конникът, спуснал се от хълма, и приповдигна баретата, на която се развяваше бяло перо.
— Как, това сте вие, ваша светлост? — радостно отговори дьо Бушаж.
— Анри, скъпи мой братко! — възкликна конникът с бялото перо.
Рискувайки да затънат в тинята, тъмнееща от двете страни на пътя, двамата конници препуснаха в галоп и скоро се прегърнаха под възторжените викове на зрителите.
Селището и хълмът опустяха в миг: ониските тежко въоръжени конници и кралските гвардейци, воините хугеноти и воините католици — всички се втурнаха към пътя, на който стъпиха първи двамата братя.
Скоро се чуха гръмки приветствия и на същия път, където смятаха да намерят смъртта, три хиляди французи благодариха на провидението и завикаха:
— Да живее Франция!
— Господа — възкликна един от офицерите хугеноти, — ние трябва да викаме: „Да живее адмиралът!“, защото не някой друг, а херцог дьо Жоайоз спаси живота ни тази нощ, а днес сутринта ни подари огромното щастие да се прегърнем с нашите съотечественици!
Одобрителен шум бе отговорът на тези думи. В очите на братята се показаха сълзи; те размениха полугласно няколко думи.
— Какво става с херцога? — попита Жоайоз.
— По всичко личи, че той е загинал — отговори Анри.
— Това е скръбен ден за Франция… — промълви адмиралът.
След това се обърна към своите хора и гръмко обяви:
— Да не губим време напразно, господа! По всяка вероятност, щом спадне ведата, ще бъдем нападнати; ще се окопаем тук, докато получим храни и достоверни сведения.
— Но, монсеньор — възрази някой, — кавалерията няма да може да действува: конете не са хранени от вчера.
— В нашия лагер има зоб — каза лейтенантът, — но какво да правим с хората?
— Щом има зърно — отговори адмиралът, — повече нищо не ми трябва: хората ще ядат същото, което и конете.
— Братко — прекъсна го Анри, — моля те, дай ми възможност само минута да поговоря с теб насаме.
— Ще се настаня в това селище — отговори Жоайоз. — Избери подходящо помещение и ме чакай.
Анри се върна при своите спътници.
— Сега вие сте сред войска — каза той на Реми. — Послушайте ме, скрийте се в това помещение, което ще намеря; не трябва никой да види вашата господарка.
Реми и Диана заеха помещението, което по молба на Анри му отстъпи лейтенантът на ониските кавалеристи, който с пристигането на Жоайоз беше станал всичко на всичко изпълнител на заповедите на адмирала.
Към два часа следобед херцог дьо Жоайоз със своите части влезе в селището под звуците на тръбите и литаврите и издаде строга заповед, за да предотврати всякакви безчинства.
След това се разпореди да се раздаде на хората ечемик, на конете овес, и на едните, и на другите — вода за пиене; няколко бъчвички с бира и вино, намерени в избите, бяха раздадени по негова заповед на ранените, а самият той, обхождайки постовете, пред очите на всички хапна парче хляб и изпи чаша вода. Навсякъде войниците посрещаха адмирала като спасител с възгласи на обич и благодарност.
— Нека само се появят фламандците тук — каза Жоайоз, щом остана насаме с брат си. — Ще ги направя на пух и прах и даже ще ги изям, нали съм гладен като вълк. А сега ми разкажи как се озова във Фландрия? Бях сигурен, че си в Париж.
— Братко, животът в Париж стана непоносим за мен, така че тръгнах при тебе във Фландрия.
— И всичко това е както преди от любов? — попита Жоайоз.
— Не, от отчаяние. Кълна ти се, Ан, вече не съм влюбен; моята страст от днес стана непоносима скръб.
— Братко — възкликна Жоайоз, — позволи ми да ти кажа, че жената, която ти си обикнал, е лоша жена!
— Защо?
— Ето защо, Анри: ако от излишък на добродетелност човек не се съобразява със страданията на другите — това вече не е добродетелност, а фанатизъм, свидетелствуващ за липса на християнско милосърдие.